Читать «Безпощадно» онлайн - страница 132

Спенсър се приближи до регистратурата и каза на служителя, че са дошли на посещение при Келси Пиърс.

— Оттук — каза той бързо, оглеждайки ги внимателно. — Защо ми изглеждате познати?

Момичетата се спогледаха. „Защото една ваша пациентка се опита да ни убие“, искаше да каже Хана. Всъщност истинско чудо бе, че психиатричното заведение не беше затворено досега — те бяха пуснали Истинската Али, защото бяха решили, че е излекувана, а тя изби толкова невинни хора.

Момичетата влязоха в просторна стая с кръгли маси. В единия ъгъл имаше диспенсър с вода, а на един рафт се мъдреше кафе машина. По стените бяха закачени приповдигнати лозунги, целящи да повдигнат самочувствието: „ТИ СИ УНИКАЛЕН! ЗВЕЗДИТЕ СА ТВОИ!“. Лъжа.

Хана разпозна черно-бялата снимка на витата стълба; очевидно е била направена от някой от пациентите на „Убежището“, след като се е излекувал. Стаята имаше изглед към болничния коридор и тя не можа да се сдържи да не погледне към някои от пациентите, които минаваха оттам; като че ли очакваше да разпознае някои от тях. Като Алексис, която не ядеше нищо. Или Тара, която имаше огромни гърди. Или Айрис, която Хана смяташе за А. — и която е била в една стая с Истинската Али. Но дори сестрите й бяха непознати. Бетси, която разпределяше лекарствата, я нямаше. Доктор Фелиша, която водеше мъчителните групови сеанси, също не се виждаше никъде.

Миг по-късно вратата към коридора се отвори и една пълна сестра с космата бенка на брадичката въведе слабо момиче, облечено в розова болнична пижама. То имаше яркочервена коса и дребничко личице, но въпреки това Хана не можа веднага да познае, че това е същата личност, която бе срещнала за кратко на партито на Ноъл миналата година… или че това е побърканата фигура, която бе зърнала на скалата две нощи по-рано. Под очите на Келси имаше тъмни кръгове. Косата й беше изгубила блясъка си. Раменете й се бяха изгърбили и ръцете висяха безжизнено край тялото й.

Всички я гледаха вцепенени как издърпва един стол и тихо сяда. Тя ги погледна с безизразен поглед.

— Радвам се да ви видя тук.

— Здравей — отвърна Спенсър. После махна ръка към останалите. — Помниш ги, нали? Това са Хана и Ариа… а Емили познаваш.

— А-ха — отвърна навъсено Келси.

Настъпи продължителна, мъчителна тишина. Хана гледаше ръцете си, който лежаха в скута й, като отчаяно искаше да ги ангажира с нещо, пиличка или цигара. Момичетата не бяха обсъждали какво точно да кажат на Келси, щом пристигнат тук. Досега не се бяха озовавали в такава ситуация: лице в лице с А., получили възможността да я попитат защо ги е измъчвала така.

Най-накрая Келси въздъхна.

— Терапевтката ми каза, че трябва да се извиня.

Хана стрелна с поглед Ариа. Да се извини?

— Не трябваше да те водя при каменоломната. — Келси погледна към Емили. — Терапевтката ми каза, че съм те поставила в опасно положение.

Емили преглътна звучно. „Не беше ли това целта ти?“ искаше да каже Хана.

— Освен това би трябвало да ви благодаря. — Келси впери поглед в ноктите си и продължи с раздразнение в гласа: — За това, че ми спасихте живота в събота. Така че… грасиас.