Читать «Пилето» онлайн - страница 194

В този миг Пилето извиква:

„Бияч!“

„Двама на база!“

„Двама навън!“

„Последна деветина!“

„Бий!“

Спираме на базите и гледаме. Пилето има три топки. Първата удря вдясно от прозорчето. Втората е малко ниско. Третата минава между Железата, чува се звън на строшено стъкло и долу се поръсват стъклени парчетии. Реналди стои на трета база, изправен на леглото на Пилето. Аз съм на първа, в клозета. Реналди изкрещява:

„Идеално попадение! Освободи базите!“

Й хуква към Уайс, който е надигнал глава при внезапната тишина и последвалия звън на строшено стъкло. Реналди заема мястото на бияча, докосва с топката Уайс и тича да отвори вратата. Аз минавам на втора. В това време Уайс пак е скрил глава. Реналди се връща да ми стисне ръка. Пилето е точно зад мен и ние с Реналди му стискаме ръка и го тупаме по гърба. Уайс се мъчи да стане и в този миг Пилето го прескача. Прави такъв скок, че дори Уайс да беше изправен в цял ръст, пак щеше да го прескочи.

— И тогава, Пиле, драснахме през вратата и заключихме Уайс вътре.

Докато му разказвам всичко това, Пилето слуша и само се смее. Тук-таме дори добавя по нещо, както ставаше някога. В такива случаи някой от двама ни ще прекъсне другия, ще го поправи, за да звучи разказът по-убедително, и после двамата ще се съгласим, че точно така е било, да, точно така. Аз млъквам, а Пилето ме гледа право в очите. Вече приключваме.

— Честно, Ал, още колко пъти ще трябва да пердашиш твоя стария? Май ти замеряше Уайс с топките, а не аз. Не, така не става. Та ние вече сме големи мъже. Ако не внимаваш, ще пренесеш тая зараза върху децата си, ще ги направиш борци, играчи или кой знае какво, само и само да убедиш себе си, че наистина си надвил стария Виторио, Всичко това все трябва да свърши някъде. Да ти кажа ли, времето в края на краищата надвива всички ни.

Виж го ти копелето! Пак ме поряза.

— Добре де, велики летецо. Да чуем твоя завършек. Ще хвръкнем през стените и ще се правим, че нищо не се е случило, така ли?

— Спокойно, Ал, слушай сега. Преди да излезем след играта на бейзбол, събираме всички топки и ги слагаме в кутията. После се покатерваме на покрива на болницата.

— Така си и знаех, Пиле, знаех си го.

— Слушай, слушай! От покрива започваме да мятаме топките през зида. Денят е приказен, слънце, синьо небе, по което се носят пухкави облаци. Ние просто запращаме топките към синьото небе и гледаме как прелитат над зида. После се обръщаме и виждаме Уайс, без очила, който ни се усмихва благо. Предлагаме му да хвърли една топка, а той само ни гледа с широка, добродушна, любеща усмивка. Усмивка, която ти помага да осъзнаеш, че си ценен човек. И какво става: Уайс посяга към врата си и започва да дърпа един голям цип. Ципът минава по главата му, по лицето, по шията, по корема и завършва при чат ала. Той отваря ципа и излиза от своя костюм на дебелак, майор и психиатър. На слънцето стои един красавец.

— Е, чак пък толкоз.

— Нека да довърша, Ал. Уайс е строен, жилав, с добре развити мускули. Движенията му са бързи и гъвкави, покрит е със златожълт мъх, като малко пате. Сега, когато е без очила, забелязваме колко големи са очите му. Той скача на края на покрива, дава ни знак да го последваме, усмихва се, после литва извил гръб, като размахва ръце мощно, бързо, но не припряно и леко потрепва с крака. Прелита над двора и каца на зида, който огражда болницата. Обръща се и още веднъж ни дава знак да го последваме.

— Без мен, Пиле. Аз не смея да припаря до края на покрива, камо ли пък да скоча. Нали ще се пребия.

— И аз няма да скачам, Ал.

— Тогава какво?

— Ами вземаме костюма, който Уайс е свалил, и го прибираме в кутията при плесенясалите топки. После слизаме по стълбите до пропуска, даваме кутията да я проверят и си отиваме — през портала, та навън.

— Толкова просто?

— Толкова.

— А какво става след това?

— Нищо, Ал; само ни очакват останалите дни от живота.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Ами краят, това ли е краят?

— Не, съвсем, Ал. Не е толкова лесно. Никой не се е отървал току-тъй.

Но си струва труда да се опита.