Читать «Душегубеца» онлайн - страница 64

— Вече нямам представа какво ми е — Ребека потърка китките и глезените си.

Купър вдигна одеялото от земята и нежно го уви около раменете й. После прекоси хамбара и разбуди спътниците си. Те разпалиха огъня отново и скоро албиносът се върна при девойката с чаша ейл, малко сух хляб и няколко резена бекон.

— Когато се качиш на коня — каза той, докато я наблюдаваше как се храни, — ще вържа краката ти под корема му. Обещаваш ли, че няма да избягаш?

Ребека кимна и се взря в странните му светлосини очи, чиито розови клепачи бяха напълно лишени от мигли. Девойката не можеше да определи дали албиносът се опитва да я утеши, или й се подиграва.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В замъка Колчестър.

— Защо?

— Много добре знаеш защо, Ребека. Сен Клер е задържан там, а ти си му помагала.

— Той ли ви каза това?

Купър си откъсна един залък от хляба, пъхна го в устата си и внимателно го задъвка. Ребека забеляза, че зъбите му са бели и здрави.

— Не, Сен Клер не ни е казал нищо, но виненият мях и седлото, които намерихме у него, носеха отличителните знаци на бащината ти кръчма.

— Сигурно ги е откраднал.

Албиносът се усмихна.

— Откраднал е винен мях, така ли? Значи е влязъл в кухнята, взел е меха, а после е отишъл в конюшнята, за да си подсигури и седло, и кон? О, предполагам, че междувременно се е отбил и в спалнята ти за парче марсилски сапун…

Ребека извърна поглед.

— Така или иначе, Сен Клер не те обвини — добави уморено Купър.

— Още не съм ви благодарила, задето ме спасихте от кладата в Дънмоу.

— Нямах избор — трябва да те предам на правосъдието на кралицата — албиносът се прокашля. — Щеше ми се да се срещна и с новия ви пастор, но когато стигнахме до църквата, той вече беше изчезнал.

— Кой е той? — попита девойката, без да се замисля.

Купър подуши въздуха и запуши нос.

— Това място вони — каза той, пренебрегвайки въпроса й. — Нямам търпение да потеглим. Искаш ли преди това да се облекчиш?

Ребека се засрами от куркането на червата си.

— Излез навън — посъветва я албиносът. — Все пак си дама, а наоколо има само мъже. Ако някой от тях те закачи, веднага ми кажи!

Ребека с мъка се изправи на крака и излезе от хамбара, съпроводена от похотливите погледи на пазачите. Недалеч от вратата се виждаше пътеката, по която сигурно бяха дошли. Тя я прекоси и клекна в храсталака. Щом свърши, изми ръцете си в една локва дъждовна вода и вдигна очи. През нощта явно беше валял сняг, но денят обещаваше да е хубав. Небето беше ясно и вече светлееше от лъчите на изгряващото слънце. Над дърветата се забелязваше димът от комините на Дънмоу. Как ли се оправяше Питър, запита се тя. После осъзна, че вероятно никога няма да се върне в селото и тръгна обратно към хамбара. Купър вече даваше нареждания на хората си — повечето изпрати да се погрижат за конете, а двама трябваше да отидат в Дънмоу за провизии. Когато Ребека влезе, той я покани да се присъедини към него пред огъня.