Читать «Душегубеца» онлайн - страница 65

За известно време девойката остана неподвижна, наслаждавайки се на топлината. Албиносът беше прав — тя нямаше къде да отиде. После Ребека отмести очи към мъжете, които си разменяха шеги, докато оседлаваха конете.

— Това са хората на шерифа — отбеляза Купър, проследявайки погледа й. — Пълна измет. Като нищо могат да те изнасилят, да ти прережат гърлото и да ти откраднат дрехите.

— Но вие, разбира се, не сте като тях — заяде се Ребека.

— И да, и не. Ако се наложи, аз също бих ти прерязал гърлото, но бих го направил, без да се усетиш — Купър хвана бялата си коса на опашка и я пристегна с черна панделка, след което внезапно се обърна и притисна пръст към заешката устна на девойката. — Какво е усещането да си необикновена, Ребека? — прошепна той.

Изведнъж хамбарът изчезна и девойката се озова пред някаква полуразрушена стена. Въздухът беше изпълнен с дим и ужасяващи писъци, а по земята се валяха множество мъртви и умиращи войници. Останалите, над чиито глави се вееха знамена в червено и златно, бяха вкопчени в свирепа битка. Лицето на Ребека пребледня още повече, а очите й се оцъклиха.

— Ребека! — разтърси я Купър. — Гледайте си работата! — озъби се той на мъжете, които мигом се обърнаха, за да видят какво става.

Девойката въздъхна и се подпря на земята, за да си възвърне чувството за реалност. Намираше се в хамбара заедно с Купър. Наоколо миришеше на слама и овес. Беше януари месец, понеделник, навън беше студено, баща й беше убит, а нея я водеха към Колчестър.

— Ребека, добре ли си?

Тя се засмя.

— Студено ми е и съм ранена, мастър Купър, да не говорим, че ме чака ужасна смърт. Как мислите, дали съм добре?

— При всички положения, куражът ти не те е напуснал — промърмори албиносът. — Освен това чух, че си надарена с ясновидска дарба. Е, вярно ли е?

— Така казват хората — отвърна предпазливо девойката.

Купър се приближи към нея.

— Ние с теб много си приличаме, Ребека — каза той и отново докосна заешката й устна; после разкопча жакета си и батистената си риза и отдолу се показа снежнобялата му кожа. — Някога бях точно като теб — продължи албиносът. — Роден съм в Страуд, Глостършър. Родителите ми бяха богати арендатори, отглеждаха животни и обработваха земята. Почвата в имението им беше плодородна, трева имаше в изобилие, а стопанските постройки бяха солидни. Аз бях тяхното четвърто и последно дете. Двамата ми братя и сестра ми бяха красиви като картинки, но аз излязох бял като суроватка, с розови клепачи и нито един косъм по лицето. Започнаха да ме наричат „Заека“ — той се изкашля и плю. — Майка ми не можеше да ме гледа и затова ме даде на един кожар на име Ралф Купър. Добър човек беше той. Изпрати ме в църковното училище в Глостър, където се научих на четмо и писмо — Купър прехапа устни. — Всеки ден там, Ребека — прошепна той, — беше истински ад. Момчетата непрекъснато ме гонеха из тесните улички, но може би трябва да съм им благодарен за това, тъй като на дванайсет се бях превърнал в опитен уличен боец, а на петнайсет вече въртях меча и камата.