Читать «Душегубеца» онлайн - страница 62

Мариота се усмихна на себе си. Някой ден щеше да им даде да разберат! Щеше да се махне от проклетата кръчма и завинаги да забрави за мърлявата тръстика по пода, за изпоцапаните маси и гъмжащите от всякакви гадини спални. Щеше да вземе всичкото си сребро и да отиде в големия град!

Мариота тръгна да се връща, но изведнъж спря. Отначало си помисли, че си въобразява, но ето че до обонянието й отново достигна несравнимото благоухание на скъп парфюм. Точно като онези, които дамите и господата с благородно потекло използваха всеки път, когато се отбиеха в кръчмата! Това обаче беше доста странно. Все пак девойката се намираше насред гората… Освен това към аромата на парфюм се примесваше и някаква друга миризма. На восъчни свещи? Мариота застана неподвижно и се ослуша. В сутрешния въздух се разнасяше някаква песен. Тя едва се сдържа да не потръпне. Най-накрая любопитството й победи страха и тя запристъпва по посока на гласа, оставяйки наръча съчки на земята.

Мариота стигна до полянката и се взря невярващо в мъжа, който беше седнал с разперени ръце пред някакъв камък. Върху камъка горяха две свещи. Тя, разбира се, беше чувала много истории за разни магьосници и вещери, но това все пак бяха само приказки за сплашване на децата. Или не бяха? Девойката не можеше да откъсне очи от мъжа. Мъглата покрай него се беше сгъстила и тя имаше чувството, че е потопен във вода — също като онзи коняр в кръчмата, който така се напи, че се удави в развъдника за шарани.

Изведнъж мъжът се промени. После се изправи на крака и Мариота бързо се отдръпна в гъсталака. Тя разпозна лицето му. Същият човек беше идвал при господаря й. Как му беше името? Бартоломю Ленъкс. Но това не можеше да бъде! Слугинята беше чула слуховете и много добре знаеше, че този Бартоломю е изчезнал безследно! Какво изобщо ставаше тук? Как можеше един човек да се превърне в друг? Въпреки това пред очите й стоеше точно Бартоломю Ленъкс — висок и як мъж с оплешивяваща глава. Изведнъж Мариота почувства някакво стягане в гърдите и се задъха. Тя отстъпи назад. В този момент около глезена й се уви някакво пълзящо растение и девойката се просна на земята. Когато погледна нагоре, Бартоломю Ленъкс стоеше над нея.

Ребека дойде в съзнание. Всяка частица от тялото й я болеше. Главата й беше натежала, а в устата й още се долавяше вкус на дим. Девойката лежеше в ъгъла на някакъв хамбар, увита в едно одеяло. На известно разстояние от нея гореше огън, около който се бяха събрали спасителите й. Тя облиза пресъхналите си устни. Умираше от жажда! Това място обаче й беше познато. Ами да — намираше се в стария хамбар в покрайнините на Дънмоу! Ребека надникна през една пролука в дъсчената стена и видя, че навън вече се мръква. После миризмата на дим от огнището я накара да си спомни за озверялата тълпа и пламъците на кладата, и стомахът й се обърна.