Читать «Миларепа» онлайн - страница 14

Дълго гледах зеленикавата купчинка. В един и същи момент имах гърне и вече го нямах. Беше останало само едно негово подобие от глиноч. Нищо не е постоянно в този свят; всичко е белязано от мигновеност.

Разридах се. Смятах, че съм станал лек, и въпреки това гърнето, нищо и никаквото гърне, минаваше за мое съкровище и това гърне ставаше желано и мой господар, и в същия момент, когато се беше счупило, то отново бе потвърдило надмощието си над мен, тъй като беше успяло да изтръгне чувства от мен. То ми принадлежеше, но още повече аз принадлежах на него.

Сега, когато бях счупил глиненото гърне, какво ли щях да сторя с копривеното гърне?

Прекрачих го.

Тази вечер Монмартр е красив. Париж е като декор. Тибет — друг декор. Вятърът би трябвало по-често да раздвижва платната на декорите, за да потръпне в тях дъхът на небитието. Зад картината тупти празнота. Ако човек можеше да осъзнае далечния фон и безкрайния мрак на кулисите… Вече нищо няма тежест, когато човек знае, че всичко е само илюзия.

Небитие…

Миларепа учеше хората на мъдрост, като тръгваше от небитието.

— Трябва да медитираме върху смехотворното съществуване на човека, да разберем дълбоката си нищета, да се глумим и да се умиляваме. Състраданието премахва различията между нас и другите, състраданието прави човека щедър. А щедрият ще стигне до мен. И който стигне до мен, ще бъде Буда.

С течение на годините Миларепа спря да говори и запя.

— Трябва да затворим устата на аза. Отказът от себе си дава големи плодове.

Той пееше, пееше, непрестанно пееше. Създаде сто хиляди песни.

— Мисля, че вече всичко забравих. Като се оттеглях в кацналите на високо пещери, забравих грубия свят на сетивата и начина на мислене на моите братя и съседи. Като загубих знанието си, забравих илюзиите на невежеството. Като пеех само песни за обич, забравих раздорите. Като се упражнявах в благост, забравих разликата между мен и другите.

Той се наведе към Речунг-Па, любимия си ученик и му рече:

— Остарявам, Речунг-Па, това тяло вече се пропуква. Скоро ще ти покажа признаците на бъдещото си преселване, признаците на старостта и болестта.

Така и направи.

Миларепа се превърна в старец. Сега вече беше готов да умре, както зрелият плод е готов да падне от дървото.

Един ден той реши да го направи. Намериха го студен и неподвижен. Помислиха, че е мъртъв. Учениците му издигнаха клада, положиха го върху нея и доближиха пламъка. Но огънят не искаше да се разпали. Опитаха десет пъти, двайсет пъти, но дървото отказваше, като вода.

Защото трябваше любимият му ученик, синът му, да бъде тук.

Когато Речунг-Па дойде, Миларепа му се усмихна и го прегърна.

— Исках да видиш как умирам. Можех да замина само ако съм сигурен, че всички семена са посети.

Той се обърна към учениците си.

— По силата на най-висшата истина, няма човек, който медитира, няма обект на медитацията, няма крайна мъдрост, няма тяло на Буда. Нирвана не съществува, всичко това са само думи, начин на изразяване.

Рече и остана бездиханен.

Така на осемдесет и четири годишна възраст, на четиринайсетия ден от последния месец на зимата на Горския заек, под осмото лунно съзвездие, при изгрев-слънце, през хиляда сто и петнайсета година от нашия календар, Учителят Мила Блясъка на Диаманта, Смеещият се диамант, показа признаци на смърт.