Читать «Миларепа» онлайн - страница 13

Онова, което чичо Свастика така и никога не разбра, е, че лелята, щом само изстина тялото на мъжа й, натовари един як с храна и отиде до бялата скала, където живееше племенникът й.

Миларепа медитираше заедно със сестра си, която най-сетне го откри след цял живот проституиране. Лелята не посмя да прекоси моста, който водеше към входа на пещерата.

— Миларепа, изпълнена съм с угризения. Чичо ти умря в ужасни мъки. Разбрах, че през целия си живот сме вървели по грешния път. Миларепа, можеш ли да ми помогнеш? Мисля, че имам нужда от теб.

Сестра му стана и наруга леля си. Тя се върна към най-далечното минало и обясни, че всички беди на семейството идват от чичото и лелята.

— Какви беди? — запита Миларепа. — Аз съм щастлив, както никога не съм бил. Научих се да се отдалечавам от себе си, да усещам суетата на нещата и да се моля за ориста на другите същества.

— Миларепа — отговори сестра му, — заради тях бяхме разделени, заради тях мама е мъртва, заради тях цял живот просихме.

— Не виждам нищо унизително в просията.

— Миларепа — примоли се лелята, — моля те за прошка.

— Мини по моста.

— Не, не съм съгласна — провикна се сестрата. — Да си ходи у тях!

— Хайде, не слушай сестра ми и мини моста.

— Няма да приема леля ни!

— Сестричке, онези, които са изпълнени с обикновени желания и враждебност, не могат да направят нищо за чуждите. А не правят нищо полезно и за себе си. То е все едно човек, понесен от порой, да твърди, че спасява другите. Ела, лельо, чакаме те.

— Благодаря, племеннико.

— Не съм ти племенник. Бях, но вече не съм. Малкият Миларепа е далеч, много далеч назад, в едно минало от плът и кръв, което вече не ме засяга. Вече нямам семейство по силата на семето, семейството ми е по силата на човечността.

Учех я на законите на причините и следствията. Леля ми се промени в сърцето и словата си, стана отшелничка и постигаше собственото си спасение чрез практикуване на религията и медитацията над формулите.

Аз напредвах.

Денем променях тялото си, както исках, според безбройните форми, които въображението ми предлагаше, и летях из пространството. Нощем в сънищата си можех още по-удобно да опознавам вселената, като се разхождах по всички скали, по всички гори и по всички небеса, като приемах образа на животно, растение или минерал, като преминавах от вода към пламък и от облак към мишка.

Но подозирах, че не съм съвсем истинският аз. Исках да ида в Течу бар ла, според предсказанието на Марпа. Тръгнах си от бялата скала, като понесох и гърнето, в което варях копривата. Но загубил сили от лишенията, покритият ми с мръсотия крак се подхлъзна на прага и паднах. Дръжката на гърнето се отчупи. Гърнето се търкулна по склона. Аз затичах да го спра. То се счупи в един камък. От счупеното гърне изригна зелена сянка, която имаше формата на гърнето, това беше останалата от копривата коричка.