Читать «Приятна вечер» онлайн - страница 17

Лепски трясна слушалката и яростно изгледа Джакъби, който моментално се извърна и продължи да пише на машината. Сумтейки, Лепски излетя от кабинета на детективите. Тъкмо стигна до дежурната стая и се готвеше да излезе, когато се появи сержант Джо Бийглър.

Бийглър, едър, пълен, луничав мъж, ръководеше полицейското управление, когато началникът Теръл отсъстваше.

— Имам задача за теб, Том — рече той.

Лепски му хвърли ядовит поглед.

— Дежурството ми свърши и си тръгвам.

— Задачата страшно ще ти хареса, Том. Можех да я дам и на Макс, но реших, че е само за теб.

— Дай я на Макс. Трябва да купя нещо за вечеря. Керъл е изгорила пая с шунка и пилешко.

— Ако я дам на Макс, никога няма да ми простиш — Бийглър се ухили.

— И каква е проклетата ти задача? — попита Лепски, явно заинтригуван.

— Току-що постъпи оплакване срещу клуб „Монокини“ — съобщи Бийглър. — Снощи някаква госпожа Ейбръхъм завела съпруга си там. Възмутена е, че момичетата не носели монокините.

Очите на Лепски щяха да изскочат.

— Искаш да кажеш, че са се разхождали чисто голи?

— Това го казва госпожа Ейбръхъм. Май няма да се размине, Том. Иди да поговориш с Хари. Ако тая работа стигне до ушите на кмета, той ще затвори заведението и окото му няма да мигне.

— Хич няма да е хубаво, ако стане — съгласи се Лепски.

— Само го предупреди.

— Готово. Без монокини, а? За един брадва, а за друг — сватба — очите на Лепски светнаха.

— Направи ми една услуга, Джо. Обади се на Керъл. Кажи й, че няма да се прибера. Кажи й, че съм зает с въоръжен обир.

— Можеш да разчиташ на мен — Бийглър добре познаваше Керъл. — Ще й кажа, че си проявил голям героизъм.

— Не се престаравай, Джо. Керъл никак не е лесна. Просто й кажи, че са ме повикали заради въоръжен обир. Става ли?

— Това го остави на мен, Том.

Хари Аткин, собственикът на клуб „Монокини“, беше добър приятел на полицията. Неговият клуб, разположен малко встрани от централната улица на Сийком, бе под сигурно крило. Когато на богатите им се приискаше да се позабавляват в крайните квартали, те идваха тук, ядяха прекрасни морски деликатеси, сервирани от главозамайващи момичета по монокини. Бизнесът му определено процъфтяваше.

От време на време, щом се озовеше в района, Лепски се отбиваше да побъбри с Хари, пийваше по някое безплатно питие и след това продължаваше да си върши работата. Не го споменаваше пред Керъл, защото си знаеше, че тя не би одобрила.

Около 19.45 той пристигна в клуба, спусна се по стълбите в голямото помещение, където чернокожи работници чистеха и лъскаха, подготвяха всичко за вечерта.

Хари Аткин, нисък, дебел, с огненочервена коса, беше зад бара и четеше вечерния вестник. Вдигна поглед и като видя Лепски, се усмихна широко.

— Здрасти, Том. От седмици не съм те виждал. Как си?

Лепски се покатери на едно високо столче, ръкува се с Хари и бутна шапката си към тила.

— Добре — каза той. — А ти?

— Може и по-добре да е. Довечера тук ще бъде страхотна блъсканица. И снощи блъсканицата беше голяма. — Той се пресегна и взе бутилка „Къти Сарк“, защото знаеше, че това е любимото питие на Лепски, и му наля щедро, добави лед и бутна чашата към него.