Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 83
Алисън Ноел
— Защото не иска да дойде — въздъхвам аз, свела поглед към краката си. — Знае, че нещо не е наред, че имам някакъв проблем, но смята, че просто съм пристрастена към Съмърленд или… или нещо такова — и затова искам да ме придружи. Както и да е — той отказа да дойде с мен, а аз не съм в състояние да му разкрия истината, когато съм там. Което пък е причината той да не желае да промени мнението си. И заради това… ами, как да кажа… като че ли отдавна… мина много време, откакто го видях за последно.
Преглъщам мъчително. Гласът ми се пречупва и млъквам, защото разпознавам отчаянието в него.
— Е, и? Каква е моята роля в тази ситуация? — Поглежда ме Джуд. — Искаш да се върна на земята и да му обясня?
— Не — заявявам твърдо и изправям рамене. — Или поне не още. Първо искам да те заведа на едно място… и ако успееш да влезеш вътре…
Поглеждам го решително. Независимо от минималните шансове, все още се надявам, че ще може да го направи.
— Ако успееш, бих искала да потърсиш помощ вместо мен, да откриеш разрешение за моя проблем. Знам, че звучи откачено, но е достатъчно просто да пожелаеш да научиш отговора и той ще ти се разкрие — за каквото и да става въпрос. Бих го направила и сама, ако можех, но… аз… аз вече не съм добре дошла там.
Той ме измерва с поглед, след което кимва и отново тръгва до мен.
— И така, къде е това?
Проследява посоката, в която сочи пръстът ми, и на лицето му се изписва страхопочитание. С впит във величествената сграда пред нас поглед, той прошепва:
— Значи е истина!
Очите му грейват и той хуква нагоре, като прескача по няколко стъпала наведнъж. А аз оставам зад него с увиснала челюст и безпомощно, и недоумяващо гледам как вратите се разтварят пред него. Преди да успея да кажа или да направя нещо, Джуд хлътва вътре и ме оставя сама.
Вратите, които се затръшнаха пред мен, го приветстваха в Храма.
За втори път се смъквам сломена върху мраморните стъпала. Отново съм отхвърлена, заключена отвън. Чудя се колко ли време ще мине, преди той да приключи с онова — каквото и да е то — което възнамерява да прави вътре. Знам, че може да продължи много дълго. Великите храмове на познанието имат прекалено голяма привлекателна сила, за да успее, който и да било — а особено новопокръстен като него — да им устои.
Скачам на крака и се отърсвам. Отказвам да седя отвън и да се правя на губеща — дори и наистина да съм такава. Вместо това решавам да огледам наоколо, да проуча околностите. Когато съм идвала тук досега, винаги е било с определена цел. А и винаги бързах, затова така и не отделих време да се разходя.
Знам, че мога да пътувам, с каквото си поискам — с метро, с автомобил, по дяволите, даже на розов слон мога да се кача, ако пожелая — тук не съществуват ограничения. Накрая решавам, че предпочитам кон, така че го проявявам. Много прилича на онзи, който яздих с Деймън, когато за първи път ме подмами тук, само полът му е различен.
Скачам на гърба на кобилата и се намествам на седлото. Прокарвам длан по меката й копринена грива и надолу по врата й. Тихичко и успокоително гукам в ухото й и я подканвам да потегли с нежно смушкване в хълбоците. Тя се подчинява и двете се отправяме на бавна мързелива разходка без определена посока и цел. Спомням си, че веднъж близначките ми казаха, че Съмърленд е изграден с помощта на човешките желания. За да
