Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 45

Чувствам се обновена, възстановена напълно — сякаш съм в състояние да започна всичко отначало.

Той тръгва към мен. Спира само на няколко крачки, затваря очи и мигновено обширните ароматни поля на Съмърленд се преобразяват в точно копие на двореца във Версай. А ние се озоваваме в средата на просторна зала, която е толкова величествена и разточително обзаведена, че буквално ми спира дъха.

Подът е покрит с най-гладкия лакиран паркет, който човек може да си представи, а стените с цвят на слонова кост блестят щедро декорирани с листове златен варак. На невероятно високия, изографисан с прекрасни изтънчени фрески таван на равни разстояния са окачени проблясващи кристални полилеи. Трепкащата светлина на запалените в тях свещи се пречупва в многоцветен водопад от меко топло сияние, което изпълва цялото пространство. И точно когато решавам, че по-хубаво няма как да стане, се разнасят вълнуващите звуци на божествена симфония, а Деймън се покланя пред мен и ми подава ръка.

Свеждам поглед и отвръщам с бърз реверанс, при което се възползвам от възможността да огледам роклята си. Корсажът е стегнат и разкрива голяма част от бюста; от него полата се разлива на едри свободни гънки от прекрасна синя коприна, която се дипли чак до пода. Вдигам очи и го виждам да измъква от джоба на сакото си тънка продълговата кутия, покрита с кадифе. Отваря я и аз ахвам от вълнение: в нея лежи изящна огърлица, обсипана с диаманти и сапфири, която той внимателно закопчава на врата ми.

Обръщам се, за да разгледам образите ни, отразени в множеството огледала, разположени по стените от двете ни страни. Взирам се в двама ни, изправени един до друг: той с тесни панталони до коленете, леко сако и ботуши, аз в пищната си премяна и с коса, накъдрена и вдигната в най-сложната и възхитителна прическа на света. Веднага разбирам какво прави и каква е целта му: в момента ми показва нашето „и заживели щастливо до края на дните си“. Онова, което Дрина ми е откраднала.

Оглеждам балната зала, изпълнена със страхопочитание. Трудно ми е да повярвам, че съм щяла да имам това, да съм част от този свят — неговия свят. Ако, разбира се, тя не бе измъкнала щастливия край на Пепеляшка изпод носа й. Ако не ме бе лишила от възможността дори да пробвам стъклената пантофка.

Ако само ми бе позволила да живея… Той би ми дал да пия от еликсира и по този начин щеше мигновено да ме преобрази от скромно френско слугинче в нея — в това сияйно създание, което се взира в мен от огледалото насреща. А след малко повече от сто години може би с него щяхме да танцуваме тук, в тази прекрасна дъхава нощ, облечени в най-изисканите си дрехи и носещи с гордост бляскавите си бижута, а до нас да пристъпват Мария-Антоанета и Луи XVI.