Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 19

Обикалям три пъти мястото, като по този начин го пречиствам. Вдигнала съм високо едната си ръка, в която държа тамяна; в другата е атамето. Завършвам кръга, като си представям бяла светлина, която протича през мен: тя тръгва от върха на главата ми, преминава през цялото ми тяло, по ръката ми и се излива през атамето в пода. Тънките нишки от най-чиста бяла светлина се завихрят наоколо, въртят се и се извиват, увеличават се, преплитат се и се извисяват, после се обединяват високо над главата ми, докато накрая се оказвам обгърната от сребрист пашкул, изтъкан от най-ярката трептяща светлина, която човек може да си представи.

Коленича на пода на своето пречистено, свято пространство. Протягам лявата си ръка напред и прокарвам острието по линията на живота си. Рязко си поемам дъх, когато върхът му се впива дълбоко в плътта ми и струя кръв плисва от раната. Затварям очи и бързо проявявам Роман пред себе си. Той се появява, седнал с кръстосани крака, изкушава ме с неустоимия си поглед и широка подканяща усмивка. Боря се неистово да подмина хипнотизиращата му красота, да се отърся от неоспоримата съблазън, която представлява. Трябва да се насоча направо към кървавата нишка, която плътно обвива врата му.

Нишката е прогизнала от моята кръв.

Аз самата я завързах там — миналия четвъртък, когато изпълних почти същия ритуал. Ритуал, който сякаш действаше… само дето после всичко ужасно се обърка. Този път обаче нещата са различни. Намеренията ми са напълно различни. Искам си кръвта обратно. Възнамерявам да се отвържа.

Затова бързам да продължа със заклинанието, преди да е изчезнал:

Като развързвам сега този възел,

пред твоите очи от магията се отърсвам.

Там, дето бе нишката свързана плътно,

нека всичко както преди да се върне.

Повече няма над мен сила!

Отвързвам нишката и се освобождавам —

нека изчезне, без никому да стори зло.

От днес нататък само тази истина е вярна.

Това е моята воля, моята дума и моето желание:

със твоята сила нека тъй да стане!

Присвивам се под напора на свирепия вятър, който се завихря в кръга ми. Той се блъска в стените с такава сила, че те скоро ще започнат да поддават. Над главата ми блясва светкавица и се чува гръм. Дясната ми ръка е вдигната високо с разперена длан: готова, чакаща. Погледът ми е впит в неговия — наум развързвам възела на врата му и призовавам кръвта си обратно.