Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 2

— Това е толкова… просто е… — тя преглъща и започва да се оглежда с широко отворени очи.

Сякаш възприема по нов начин бликащия наблизо фонтан, младата майка, която бута бебешка количка покрай него и едновременно с това крещи по телефона си, групата момичета, които излизат от магазина за бански костюми, въодушевени и натоварени с купища чанти. А може би просто се опитва да избегне погледа ми?

— Зная, че те натоварих с твърде много информация за прекалено кратко време, но все пак…

Млъквам за миг. Със сигурност трябва да измисля някакво по-добро обяснение, но просто не знам какво и как точно да й кажа.

— Твърде много информация? Така ли виждаш нещата?!

Тя поклаща глава и започва да барабани с пръсти по облегалката на зеления метален стол, на който е седнала. Погледът й бавно се плъзга по мен. Не мога да разгадая мислите й.

Въздишам. Иска ми се да се бях справила по-добре с предаването на съобщението, а най-вече ми се иска да не се налагаше да го правя изобщо. Безсмислено е обаче да съжалявам — прекалено късно е за това. Нямам друг избор, трябва да се погрижа за кашата, която сама забърках.

— Май просто се надявах да го възприемеш по този начин — свивам рамене примирено. — Лудост. Зная.

Хевън си поема дълбоко въздух. Лицето й обаче не се променя — то е напълно спокойно, безизразно. Не мога да разгадая изражението й. Тишината, надвиснала над нас, се сгъстява. Напрежението е осезаемо, а мълчанието се проточва толкова дълго, че решавам да опитам отново. Точно отварям уста — каня се да помоля за прошка — когато тя избухва:

— Ама ти сериозно ли говориш? Направила си ме безсмъртна? Наистина ли?

Кимам. Стомахът ми се свива на топка от нерви, но изправям рамене и изпъвам гръб на стола. Подготвям се за удара, който със сигурност ще последва. Каквото и да ми причини — независимо дали с думи, или чисто физически — длъжна съм да го понеса. Не заслужавам милост. В крайна сметка аз съм онази, която разруши живота й.

— Аз просто… — Тя рязко издишва и примигва няколко пъти.

Сега, когато я направих като себе си, аурата й е невидима за мен и съответно нямам никаква представа какво е настроението й.

— Ами, не знам, но май съм изпаднала в шок. Наистина. Нямам представа как да отвърна.

Стисвам устни и отпускам ръце в скута си. Пръстите ми несъзнателно се заиграват с кристалната подкова, висяща на гривничката, която никога не свалям. Прочиствам гърлото си и проговарям:

— Хевън, чуй ме — много съжалявам. Наистина… страшно много съжалявам! Даже не можеш да си представиш колко. Аз само… — тръсвам глава.

Зная, че трябва да мина към същността на нещата, но ми се иска да направя последен опит и да обясня случилото се от своята гледна точка. Да й разкажа за ужасния избор, който бях принудена да направя — двата пътя, от които да избирам. Да споделя, че не можех да я гледам толкова бледа, така безпомощна, животът й да изтича от нея и с всяко накъсано поемане на въздух да се приближава все повече към смъртта.