Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 5
Алисън Ноел
— Първо правило — отмятам дългата си руса коса от лицето и твърдо се вглеждам в нея, решена да не обръщам внимание на откровено враждебния й поглед. —
Правя кратка пауза, за да има време да възприеме думите ми, след което продължавам:
— Говоря напълно сериозно. Не бива да казваш на майка си, на баща си, на братчето си дори.
— Моля те!
От начина, по който се върти, кръстосва и отпуска крака, подръпвайки дрехите си — всъщност направо се гърчи от нетърпение — ми става ясно, че едва се побира в кожата си, дотолкова й е неприятно да е затворена в това малко пространство заедно с мен.
— Та аз почти не си говоря с тях. — После се намръщва. — Освен това се повтаряш. Тези неща вече ги чух, при това кристално ясно. Така че, хайде, продължавай нататък — давай да приключваме с всичко, за да мога да изляза оттук и да започна новия си живот!
Преглъщам. Наистина ми е трудно, но отказвам да бъда пришпорвана или отклонявана от целта си. Възползвам се от светофара, на който спираме, за да се вгледам отново в нея.
Наистина е наложително да разбере колко е важно онова, което й казвам.
— Това включва и Майлс. При никакви, абсолютно никакви, обстоятелства не може да му казваш!
Тя въздиша пресилено и започва да си играе с пръстена си. Имам чувството, че сериозно се изкушава да го свали от средния си пръст и да го запокити по мен.
— Добре, де! Няма да казвам на никого. Разбрах — измърморва накрая. — Какво е следващото?
— Все още можеш да ядеш истинска храна. — Прекосявам кръстовището и започвам да ускорявам. — Няма обаче да ти се иска, защото еликсирът ще те засища напълно и ще ти осигурява всички хранителни вещества, от които се нуждаеш. Въпреки това — поне когато си сред други хора — е много важно да поддържаш фасадата. Тоест, ще ти се наложи поне да се преструваш, че ядеш, независимо дали го правиш в действителност.
— А-а, като теб ли!? — едната й вежда отхвърча подигравателно нагоре, а устните й се извиват в самодоволна усмивка. — Говоря за начина, по който — докато уж обядваме — чупиш сандвича си на малки парченца, правиш пържените картофи на трохи и си мислиш, че никой не забелязва. Това ли било?
Поемам си дълбоко въздух и се съсредоточавам върху шофирането. Поддържам скоростта в разумни граници и категорично отказвам да се поддам на провокацията й. Това е кармата, за която Деймън непрекъснато говори — иначе казано, всяко наше действие има и съответното противодействие. Дотук ме доведоха собствените ми действия. Освен това, дори да бе възможно да се върна назад и да преповторя всичко, пак нямаше да сторя нещо по-различно. Щях да направя абсолютно същия избор, както тогава. Защото, колкото и странно, и неприятно да е случващото се в момента, при всички положения е по-добре, отколкото да присъствам на погребението й.
