Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 174

— Да — прошепва той. — Да… тук е толкова… тъмно… толкова… Не виждам нищо! Имам чувството, че пропадам… става твърде бързо… толкова… къде…

— Потърпи още малко, много скоро ще свърши — опитвам се да го успокоя аз.

Дишането му се забързва и накъсва. В бузата ми се удрят облачета мразовита мъгла, образувани от дъха му.

— Сега… спря… спрях да падам… обаче е тъмно, все още е пълен мрак… и сякаш… съм затворен в клетка… и съм сам… съвсем сам… само че, не… не съм… усещам още някого… тя е някъде там… и… о, Боже!… Дрина! Дрина, къде си?

Той стисва ръцете ми още по-силно — толкова силно, че имам чувството, че е спрял притока на кръв в тях, толкова изтръпват. Дишането му става все по-плитко и накъсано, от тялото му се стичат капки пот. В следващия миг рухва върху мен, като се тресе целият от образите, които вижда в ума ми — преминават като на кинолента в неговия — стремглаво пътуване из дълбините на Шадоуленд, безкрайната пустош, мястото, където всички безсмъртни души намират последен покой. Това включва и нас, разбира се.

Той мърмори нещо — толкова тихо и забързано, че не успявам да различа думите. Добивам представа за смисъла им от тона му — напрегнат, тревожен и леко уплашен. Той се носи сам в мрака, драска в тъмното и се опитва да се хване за нещо… или да стигне някого. Търси, разбира се, нея. Челото му опира моето, носът му се притиска в бузата ми, устните му са толкова близо, докато всъщност цялата му енергия е съсредоточена върху задачата да я открие.

Точно така ни намира Джуд.

Или поне това е гледката, която вижда.

Роман и аз сме заедно, изпотени и задъхани, телата ни са впити едно в друго върху смачканите чаршафи. И двамата сме така погълнати от видението, от света, в който се намират умовете ни, че не го виждаме, нито го чуваме, а после става прекалено късно.

Твърде късно, за да бъде спрян.

Твърде късно, за да се поправи стореното от него.

Твърде късно, за да превъртим лентата назад и да се върнем към момента преди секунди, когато бях толкова близо… толкова близо до получаването на онова, което желая.

Преди да разбера какво се случва, Джуд ме изтръгва от хватката на Роман, след което сам се хвърля към него и насочва юмрук към средата на торса му, без да обръща внимание на крясъка ми.

Изпълненото ми с агония „Не-е-е-е!“.

Викът ми прокънтява и изпълва цялата стая, повтарян от ехото, отново и отново.

Залитаща се опитвам да се изправя на крака… да го издърпам назад… да го спра, преди да е… само че вече е прекалено късно. Колкото и да съм бърза, не мога да се състезавам с него. Закъснях, защото не предвидих това и не успях да се съвзема достатъчно бързо от падането. Сега е твърде късно, защото Джуд вече е там.

Върху Роман.

И вече забива юмрука си в пъпната му чакра.

Най-слабата.

Ахилесовата му пета.

Центърът на ревността, завистта и маниакалното собственическо чувство, желанието да притежаваш.