Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 163

Млъквам за миг, когато виждам как накланя глава и сбърчва чело, а аурата му започва да проблясва. Иска ми се да имах време да обясня какво става и да го уверя, че всичко ще е наред и няма нужда да се тревожи. Само че нямам, вече изгубих достатъчно ценни минути.

— Не се притеснявай — успокоявам го. — Този път знам какво правя. Този път всичко ще е различно. Ще видиш.

— Евър… — Той се протяга към мен и ръката му сграбчва за миг въздуха отпреде ми, преди да се отпусне безсилно встрани от тялото му.

— Няма проблеми — казвам. — Наистина знам какво трябва да направя. Сега съм наясно как трябва да подходя към Роман.

Кимвам уверено и се вглеждам за миг в косата му, сплетена на множество плитчици. След всичките седмици, прекарани на плажа и във водата, й е изсветляла до тъмнорусо.

— Знам как да оправя всичко, всяка стъпка, която трябва да предприема — добавям, защото разчитам съмнението в позата му.

Наклонил глава, той замислено потрива брадичката си. Облегнал се е на щанда. Малахитовият му пръстен проблясва на светлината — цветът му е почти същото тропическо тъмнозелено като очите на Джуд. Същите очи, които в момента ме гледат настойчиво, замъглени от тревога. Обмисля думите ми — наистина се притеснява. Аз обаче не обръщам внимание. Махвам с ръка и отхвърлям тревогите му. За първи път от много време насам се чувствам наистина силна, сигурна в себе си — и няма да позволя на никого да посее дори най-малкото зрънце на съмнение у мен.

— Бях във Великите храмове на познанието… — Спирам за миг, защото ми е ясно, че ще му трябва нещо по-убедително от кимване и уверени приказки. — И… нека кажем просто, че там ми бе подсказан правилният път.

Стисвам устни и намествам чантичката по-високо на рамото си. Най-добре ще е да не казвам нищо повече.

Той ме поглежда, а ръката му несъзнателно започва да глади щампата на ин и ян върху предницата на тениската му.

— Евър… не мисля, че това е правилният начин. Ако случайно си забравила, последният път, когато се видя лице в лице с Роман, нещата изобщо не се развиха добре. Смятам, че още не е минало достатъчно време. Рано е да пробваш отново. Може би по-късно… но не и сега.

Изправям рамене. Думите му се плъзгат над и около мен, без да се задържат и без да оставят следа. Ефектът е нулев. А това, ако мога да съдя по изражението му, само го обезпокоява още повече.

— Предупреждението е отчетено — отсичам и отмятам коса.

— Само че знаеш ли какво? Така или иначе, ще го направя. Отивам там и ще опитам отново. За последно.

— Кога? Сега ли? Сериозно ли говориш? — Той ме стрелва с очи, вече сериозно притеснен, и задържа погледа ми — сякаш иска да ми даде време да размисля.

Изпъвам гръб и скръствам ръце пред гърдите си, после решително срещам погледа му:

— Защо? Да не би да смяташ да ме последваш и да се опиташ да ме спреш?

— Може би. — Свива рамене Джуд и веднага добавя: — Готов съм на всичко за целта.

— На всичко… за какво точно? — Накланям глава и го измервам предизвикателно с поглед.

— За да те предпазя. Да те предпазя от него.