Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 164
Алисън Ноел
Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам, като този път наистина си правя труда да го
— И защо би направил нещо подобно? — питам накрая и отново впивам поглед в неговия. — Как би могъл дори да си помислиш да попречиш на плана ми? Смятах, че искаш да съм щастлива — дори това да означава, че съм щастлива с Деймън. Или поне такива бяха думите ти.
Той стисва устни и започва да се върти неспокойно на стола си. Като гледам колко неловко се чувства, ме обхващат угризения на съвестта. Не биваше да казвам това, наистина прекалих. Нямам право да му задавам подобни въпроси само защото сме разкрили сърцата си един пред друг, или защото в миналото сме били по-близки, отколкото е трябвало. Нямам право да го използвам. Не бива да настоявам за отговор, при условие че виждам болката, която му причинявам с въпроса си. Въпреки това има нещо в нервните му движения, някаква промяна — раздвижи се не само физически, но и на енергийно ниво. Започвам да се чудя какво точно се случва в него. Чувствам една особена несигурност.
Обръщам се и тръгвам към вратата. Той ме следва по петите, заобикаляме заедно сградата и отиваме до паркинга зад магазина, където са паркирани колите ни.
— Имам среща с Онър по-късно днес. Искаш ли да дойдеш? Можеш да доведеш и Деймън, нямам нищо против.
Спирам и го поглеждам право в очите.
— Е, може и да имам, но… Обещавам да се преструвам добре, честна дума! — Вдига ръка като за клетва.
— А-а, значи сега излизаш с Онър, така ли? — питам нехайно.
Той отваря вратата и се покатерва в стария си черен джип.
— А-ха, нали се сещаш — приятелката ти от училище, онази, с която дойдох на рождения ти ден?
Каня се да му обясня, че изобщо не ми е приятелка, а ако мога да съдя от енергията й и онова, което излъчваше онзи ден на плажа, всъщност е точно обратното. После обаче виждам леко развеселеното му изражение и начина, по който е вдигнал вежди — сякаш ме предизвиква — и решавам да си замълча.
— Знаеш ли, тя не е толкова лоша. — Той пъхва ключа в стартера и двигателят се запалва след серия от задавени кашлящи опити. — Струва ми се, че би могла да й дадеш шанс да го покаже.
Стрелвам го с очи и си спомням думите си от онзи първи ден, когато още не го познавах и дълго преди да науча за нас и общото ни минало. Беше нещо от рода на това, че винаги си пада по неправилното момиче. Сега се чудя дали не се случва отново, този път с нея. После обаче виждам погледа му и искрите, които пръска аурата му — и разбирам, че грешното момиче все още съм аз. Онър не просто няма шансове, тя изобщо не е в играта. Всъщност не знам кое ме притеснява повече — осъзнаването на истинските му чувства или внезапната вълна от облекчение, която ме залива.
— Евър…
Поглежда ме така, че дъхът ми спира. По лицето му се изписва вътрешната борба, която води — опитва се да реши какво да предприеме. Накрая обаче сякаш се предава. Само присвива очи, стисва устни и си поема дълбоко въздух:
