Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 13

После се притискам към него и заравям лице в ямката на врата му — точно до връвта, на която виси талисманът му. И онова дразнещо напрежение, което ме притеснява от дни, започва да намалява и изчезва, разтопено от топлия му мускусен аромат.

— Защо не може непрекъснато да е така? — измърморвам.

Онова, което имам предвид обаче, е защо не може винаги да се чувствам по този начин?

Защо всичко се променя?

— Може — свива рамене той. — Няма никаква реална причина да е невъзможно.

Отдръпвам се и срещам очите му:

— О-о, сещам се веднага за поне две много реални причини!

След което кимам в посока на Роми и Райни — ужасните близначки, за които се грижим и които в този момент подскачат надолу по стълбите… право към нас. Изглеждат напълно еднакви с тъмните си, прави и неравно подстригани бретони, бледа кожа и огромни тъмни очи. Като индивидуалности обаче са много различни, което ясно личи от избора им на дрехи: Роми носи сладка розова рокличка с презрамки, които се връзват на раменете, и подходящи като цвят чехли, докато Райни е боса и облечена изцяло в черно. На рамото й доволно се е настанила Луна — черното им котенце. И двете насочват към Деймън щастливи приветствени усмивки — и сърдити погледи към мен. Всичко това е напълно обичайно… всъщност май е единственото нещо, което не се е променило изобщо.

— Ще се поправят… няма винаги да се държат така, сигурен съм.

— Напротив. Това просто няма как да се случи! — въздъхвам тежко и протягам крака към чехлите си. — Впрочем не мога да отрека, че имат основание за поведението си.

Нахлузвам чехлите и го поглеждам.

— Тръгваш ли си вече? — пита той.

Кимам и отклонявам очи:

— Сабина приготвя вечеря, защото Миноз ще идва на гости — нещо, свързано със засилване на връзките… като че ли. Тя иска двамата с него да се опознаем по-добре. Нали се сещаш, да се държим по-малко като ученик и учител и повече като роднини, макар и не кръвни… — След тези думи малко ми остава да си прехапя езика, защото осъзнавам, че трябваше да поканя и него.

Изключително нетактично е да го изключвам по този начин. Само че присъствието му определено би объркало останалите ми планове за вечерта. Онези, за които може би подозира — но чието изпълнение в никакъв случай не бива да види. Особено след като така откровено ми разясни какво мисли за набезите ми в света на магията. Затова добавям неловко:

— Така че нали разбираш… — после млъквам и оставям изречението да виси недовършено във внезапно настъпилата неловка атмосфера.

— Ами Роман?

Поемам си дълбоко въздух и срещам погледа му. Моментът, от който се боях и който отбягвах, най-сетне настъпи.

— Предупреди ли Хевън? Каза ли й какво направи той?

Кимам и започвам да си припомням речта, която упражнявах през целия път насам — за това, че Хевън е може би най-добрият ни шанс да получим от Роман онова, от което имаме нужда. Надявам се, че на него ще му прозвучи поне малко по-добре, отколкото на мен.

— И? Какво стана?

Прочиствам гърлото си, но не казвам нищо. Той ме чака да продължа с характерното си, придобито за шестстотин години, търпение. Отварям уста да изстрелям речта си, но не го правя. Просто не мога, той ме познава прекалено добре. Вместо това само повдигам рамене и въздишам. Думите са напълно излишни — отговорът се е изписал на лицето ми.