Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 12

— По същия начин, по който направихме с теб — отвръща ми той с присвити очи и внимателен поглед.

Очевидно е, че се интересува повече от думите, които премълчавам, а не от онези, които изричам.

— Нарича се „ускорен растеж“. Не е необичаен сред хората, както добре знаеш — гласът му се извисява в неуспешен опит за разведряване на обстановката.

Отклонявам погледа си и го плъзгам по стените. Правя се, че съм изключително заинтригувана от лавиците, по които са наредени подвързани с кожа първи издания, и разположените до тях маслени абстрактни картини повечето от които безценни оригинали. Не си въобразявам, че успявам — със сигурност е забелязал. Наясно е, че нещо става. Само се надявам, че не може да усети колко сериозно е положението.

— И? Какво стана? Наистина ли те мрази, както се страхуваше? — гласът му е спокоен, равномерен и дълбок.

Но аз чувам онзи съвсем лек нюанс, който друг не би забелязал — сякаш в думите му има още някакъв скрит смисъл.

Хвърлям му бърз поглед, с който отпечатвам отново образа му в съзнанието си. Пред мен е този невероятен, великолепен мъж, който ме е обичал през последните четиристотин години — и продължава да ме обича, независимо от ужасните грешки, които правя една след друга, и въпреки всичките ми недостатъци и провали. И ще ме обича винаги — независимо от това колко живота проваля още. Въздъхвам победено и затварям очи. Проявявам единично червено лале и веднага му го подавам. В този случай то представлява не само символ на неумиращата ни любов, но и наградата на победителя от баса, на който се хванахме.

— Ти беше прав… и печелиш — тръсвам нервно глава при спомена за реакцията й — именно такава, каквато предсказа той. — Въодушевлението й минава всякакви разумни граници. Не спря да ми благодари. Чувства се като рокзвезда. Не, всъщност — много по-добре от рокзвезда. По-скоро като звезда вампир! Само че как да кажа… някакъв нов и подобрен вариант — без разните неудобства, като нуждата да смуче кръв или да спи в ковчег.

Отново поклащам глава и се разсмивам против волята си при спомена.

— Нов член на митичните немъртви? — Деймън се сгърчва от отвращение, дотолкова неприятна му е аналогията. — Не мисля, че това ми харесва особено.

— О, сигурна съм, че това е просто страничен ефект от готическата фаза, през която премина наскоро. Нещата ще се уталожат впоследствие и тръпката ще изчезне. Няма начин да не се случи, когато осъзнае реалността.

— Така ли е при теб? — пита ме той и повдига с пръст брадичката ми, за да го погледна в очите. — Наистина ли чувствата се уталожват… може би дори са изчезнали?

Погледът му е дълбок и разбиращ. Деймън осъзнава всяка промяна в настроението ми.

— Заради това ли ти е толкова трудно да ме гледаш в момента?

— Не! — разпалено клатя глава.

Хванал ме е на местопрестъплението и сега трябва много бързо да го разубедя.

— Просто съм уморена. Напоследък се чувствам някак… напрегната и неспокойна. Това е всичко.