Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 119

— Ти може и да не искаш нито питие, нито да поседнеш, но съвсем случайно аз искам. И тъй като аз съм домакинът на тази скромна вечеринка, страхувам се, че ще трябва да ме поглезиш.

Той се плъзва в стаята сред шумоленето на черна коприна, промъква се зад бара и напълва една тежка кристална чаша с червена блестяща течност. Започва леко да я разклаща и наоколо се посипват ярки отблясъци, което ми напомня какво каза веднъж Хевън — че неговият еликсир е по-силен от онзи на Деймън. Питам се дали е истина. Дали това им дава някакво предимство — и дали ще действа така и на мен — или ще ме направи луда и опасна като тях.

Стисвам устни и се мъча да се успокоя. Пръстите ми стават все по-нервни и треперещи. Знам, че съвсем скоро напълно ще изгубя контрол.

— Толкова съжалявам за проблема ви с Хевън — заявява Роман, повдига чашата си и отпива голяма глътка. — Но хората се променят, знаеш това. Не всички приятелства издържат натиска на времето.

— Не съм се отказала. — Свивам рамене. Думите звучат много по-уверено, отколкото аз самата се чувствам. — Сигурна съм, че ще успеем да намерим решение и да се сдобрим — добавям веднага.

А после онзи странен чужд пулс започва да тупти в мен, когато той накланя глава настрани и виждам татуировката му на Уроборос, която ту се появява, ту се скрива.

— Сигурна ли си, скъпа?

Пръстите му небрежно въртят столчето на чашата, докато ме оглежда по онзи негов бавен, спокоен, интимен начин. Накрая спира погледа си на дълбокото деколте на роклята ми и казва:

— Искам да кажа — не се сърди, скъпа — че не съм съгласен. От опит знам, че когато две непоколебими млади жени искат едно и също, някой със сигурност ще бъде наранен. Или много по-лошо, както добре знаеш.

Приближавам се към него — не чудовището, а аз (макар че чудовището сигурно няма нищо против), и с поглед, вперен в неговия, отсичам:

— Ние с Хевън не искаме едно и също. Тя иска теб, а аз искам нещо съвсем различно.

Той ме поглежда над ръба на чашата. Червеното скрива всичко, освен стоманения му син поглед.

— О, така ли… И какво е то, любима?

— Вече знаеш. — Свивам рамене и премествам ръката си от хълбока, стисвам я зад гърба си, за да не види как трепери. — Не ме ли извика тук заради това?

Кимва и оставя питието си на позлатения поднос.

— И все пак бих искал да го чуя от теб. Да чуя думите, произнесени високо — от твоите устни в моите уши.

Поемам си дълбоко дъх и мълчаливо оглеждам красивото му лице, хипнотизиращите очи, приканващите устни, откритите му гърди. Погледът ми се плъзга надолу, съблазнен от коремните му мускули, а после още по-надолу. И накрая заявявам:

— Противоотровата.

Едва успявам да произнеса думата. Чудя се дали осъзнава каква битка водя в себе си.

— Искам противоотровата — повтарям, този път по-твърдо, и добавям. — Както ти много добре знаеш.

Преди да се усетя, той застава до мен. Лицето му е спокойно, ръцете му са отпуснати свободно от двете му страни. От студенината на кожата му ме обгръща хлад и усещам сладко облекчение, когато казва: