Читать «Нито пени повече, нито пени по-малко» онлайн - страница 18

— Знаеш ли повече подробности за находището?

— Не, но съм виждал доклада на геолозите — твърде любопитно четиво. Още сега цената на акциите се покачва, сигурен съм, че ще достигне двайсет долара едната. Лошото е, че няма много време.

Стивън погледна доклада на геолозите и реши по-късно да се запознае внимателно с него.

— А как се правят такива инвестиции? — попита той.

— Намираш борсов посредник, на когото може да се разчита, закупуваш възможно най-много акции и чакаш да съобщят официално за находището. Аз ще те държа в течение и ще ти съобщя кога според мен е най-изгодно да продадеш акциите.

— Ще ти бъда много признателен, Дейвид.

— Това е най-малкото, което мога да сторя за теб, все пак в Харвардския университет ми оказа неоценима помощ с математиката.

— Защо изобщо го правиш на въпрос! Хайде да вечеряме!

Стивън го заведе в кафенето на колежа, продълговато помещение с дъбова ламперия, по която бяха накачени снимки на бивши ректори на „Модлин“, на епископи и учени. В заведението имаше множество дълги дъсчени маси, на които се хранеха студентите, но Стивън отведе госта си при подиума с масата за преподавателите, където беше по-уютно. Младежите вдигаха врява до бога — Стивън изобщо не им обръщаше внимание, но Дейвид се забавляваше неописуемо.

Вечерята се състоеше от седем ястия и той се запита как ли Стивън е толкова слаб, при положение че всекидневно е изложен на подобни изкушения. Щом стигнаха до портвайна, домакинът предложи да се върнат в жилището му, вместо да ходят в професорската стая, където се събираха ония сухари, възрастните сприхави преподаватели.

По-късно същата вечер на чаша портвайн започнаха да обсъждат нефта в Северно море и Булевата алгебра — и двамата се възхищаваха един на друг, задето всеки си разбира толкова много от работата. Подобно на повечето учени, и Стивън беше доста лековерен и неподготвен извън своята дисциплина. Той вече си мислеше, че ще постъпи много умно, ако вложи парите си в акции на „Проспекта Ойл“.

На сутринта отидоха да се поразходят на Адисън Уок край моста Модлин и река Чаруел, където моравите бяха много тучни. Колкото и да не му се искаше, в десет без петнайсет Дейвид спря такси и си тръгна от „Модлин“ — мина покрай „Ню Колидж“, „Тринити“, „Бейлиъл“ и накрая „Устър“, където върху стената на сградата беше надраскано: „C’est magnifique mais ce n’est pas la gare“. Хвана влака в десет часа и се върна в Лондон. Беше му харесало в Оксфорд и той се надяваше, че е помогнал на стария си приятел от Харвардския университет, направил преди години толкова много за него.

— Добро утро, Дейвид.

— Добро утро, Бърни. Сигурно е редно да те уведомя, че снощи бях при един приятел в Оксфорд и той вероятно ще вложи пари във фирмата. Някъде към четвърт милион долара.

— Браво на теб, Дейвид, продължавай все така! Справяш се блестящо.

Не пролича Силвърман да е изненадан от новината, съобщена му от Дейвид, но щом се върна в кабинета си, той вдигна червения телефон.