Читать «Нито пени повече, нито пени по-малко» онлайн - страница 16

Джудит Лампсън, секретарката на Бърни Силвърман, отведе Дейвид в лъскаво обзаведения кабинет на изпълнителния директор. Силвърман седеше на голям черен въртящ се стол, зад тежко писалище, до което приличаше на джудже. Отстрани на писалището имаше четири телефона, три бели и един червен. След време Дейвид щеше да научи, че най-важният от телефоните — червеният, е свързан пряко с номер в Щатите, на кого обаче беше той, младежът така и не разбра.

— Добро утро, господин Силвърман. Откъде да започна?

— Бърни. Викай ми Бърни. Сядай де. Забеляза ли, че през последните няколко дни има промяна в котировките на нашите акции?

— О, да — отвърна възторжено Дейвид. — Цената им е скочила почти двойно и вече е шест долара. Вероятно се е вдигнала заради подкрепата, която напоследък получаваме от някои нови банки, и заради нефта, открит от другите компании.

— А, не — изшушука Силвърман, за да създаде впечатлението, че не иска никой освен тях да чува тази част от разговора. — Истината е, че и ние открихме голямо находище, но още не сме решили кога да направим съобщението. Засега е само в доклада на геолозите.

Той хвърли върху писалището лъскав, добре оформен документ.

Дейвид подсвирна тихичко.

— А фирмата какво смята да предприеме?

— Ще обявим находището след около три седмици, когато бъдем сигурни колко нефт има в кладенеца — отвърна едва чуто Силвърман и започна да си играе с гумата. — Трябва да обмислим добре как да се справим с интереса и с внезапния прилив на капитал. Цената на акциите ще скочи, разбира се, до небето.

— И сега тя непрекъснато се повишава. Дали има хора, които вече знаят?

— Предполагам, че се намират — отговори Силвърман. — Лошото на черната течност е, че избие ли веднъж на повърхността, няма как да я скриеш — засмя се той.

— А ако някой прояви интерес, да потвърждавам ли за находището? — попита младежът.

— Да, стига това да не вреди на компанията. Но ми съобщавай, ако решат да влагат пари при нас. Тук, в Англия, не съществуват проблеми с изтичането на вътрешна информация — не е като в Щатите, там законите ти връзват ръцете, не можеш и да гъкнеш.

— А колко според вас ще скочат акциите?

Силвърман го погледна право в очите и подметна нехайно:

— Ще стигнат двайсет долара едната.

След като се върна в кабинета си, Дейвид прочете най-внимателно доклада на геолозите, връчен му от Силвърман. По всичко личеше, че нефт наистина е намерен, засега обаче никой не можеше да каже със сигурност колко голямо е находището. Дейвид си погледна часовника и изруга. Съвсем се беше заплеснал по доклада. Метна го в куфарчето и отиде с такси до Падингтън Скуеър — хвана едва ли не в движения влака в шест и петнайсет. Отиваше в Оксфорд, за да вечеря с един свой състудент от Харвардския университет — Стивън Брадли.

Докато пътуваше, си спомни за своя приятел от следването и колко отзивчиво помагаше той по математика и на него, и на други студенти. Сега беше хоноруван преподавател в колежа „Модлин“ в Оксфорд и безспорно бе сред най-блестящите учени от поколението на Дейвид. Навремето беше спечелил стипендия „Кенеди“ за Харвардския университет, а по-късно, през 1970 година, и наградата „Уистър“ по математика, най-мечтаното отличие сред студентите в математическия факултет. В парично изражение тя се свеждаше до някакви си жалки осемдесет долара и медал, но който я спечелеше, се прочуваше и биваше обсипван с предложения за работа, затова мнозина си мечтаеха да я грабнат. А Стивън я получи със завидна лекота и никой не се учуди, когато кандидатства за преподавател в Оксфордския университет и преди три години го взеха в колежа „Модлин“. Трудовете му в областта на Булевата алгебра често се появяваха в периодичното издание на Лондонското математическо дружество и вече се знаеше, че Стивън е одобрен за преподавател и в катедрата по математика в своята Алма матер — Харвардския университет, където щеше да се върне през есента.