Читать «Кървави книги том 4» онлайн - страница 110

Потресен от гледката, Джером се втурна да предотврати убийството. Уелс се стресна от приближаването му и изпусна гърчещата се маймуна. Макакът припна по плотовете. Докторът се спусна след него и другите затворници се възползваха от отсъствието му, за да избягат от клетката.

– По дяволите! – извика Уелс. – Не виждаш ли, че нямаме време? Не разбираш ли?

Джером разбираше всичко и същевременно нищо. Разбираше трескавата възбуда, която споделяха с маймуните; разбираше и целта й да трансформира света. Но защо тази радост, това откровение, трябваше да свърши в някаква мизерна стая, пълна с дим и болка? Защо трябваше да приключи със слабост и отчаяние? Ето това не разбираше. А сега осъзна, че не го разбира и Уелс, архитектът на този абсурд.

Докато докторът преследваше едно от освободените животни, Джером отиде при останалите клетки и ги отвори. Макаците побързаха да избягат. Междувременно Уелс хвана маймуната, която гонеше, и се приготви да й даде панацея. Джером тръгна към него.

– Пусни я – извика му той.

Докторът заби иглата в тялото на жертвата си и започна да натиска буталото, но Джером го дръпна за китката. Спринцовката изплю отровата си във въздуха и после падна на земята. Маймуната се освободи и избяга.

– Казах ти да я пуснеш – процеди той и го придърпа към себе си.

Уелс му отговори с юмрук в раната. Очите на Джером се насълзиха, но той не отхлаби хватката си. Беше се възбудил несъзнателно от близостта на сърцето му. И сега, докато прегръщаше доктора като блуден син, си пожела наистина да се запали – да се запали, и създател и творение да изгорят в един пречистващ пламък. Но плътта му беше просто плът, а костите – кости. Каквито и чудеса да беше видял, те бяха част от лично откровение, не трябваше да споделя величието и ужаса им. Онова, което бе видял, щеше да умре с него и след време (навярно) да бъде преоткрито от друг само за да бъде забравено и открито отново. Като любовната история, която разказваше радиото – любов, която е била изгубена и намерена само за да бъде изгубена отново. Той се вгледа в Уелс с наченки на ново разбиране, докато слушаше уплашеното туптене на сърцето му. Докторът грешеше. И ако го оставеше да живее, той щеше да осъзнае грешката си. Те не бяха вестители на ново хилядолетие. И двамата халюцинираха.

– Не ме убивай – примоли му се Уелс. – Не искам да умирам.

„Ама че тъпанар“, помисли си Джером и го пусна.

Смайването на мъжа беше очевидно. Не можеше да повярва, че молбата му е била удовлетворена. Той заотстъпва предпазливо назад, но Джером просто му обърна гръб и тръгна към изхода.

От долния етаж долетяха викове. Полиция, предположи Уелс. Сигурно бяха открили тялото на ченгето, оставено да охранява входа на лабораториите. Щяха да нахълтат тук всеки миг. Нямаше време да довършва задачата си. Трябваше да изчезне, преди да са пристигнали.