Читать «Кървави книги том 4» онлайн - страница 107
Клайв Баркър
– Няма ли да дойдеш да се насладиш на гледката?
– Ще мина и без маймунски трупове, благодаря.
Йохансон се изсмя и Карнеги затвори телефона. Когато се обърна пак към прозореца, нощта вече беше настъпила.
* * *
Токсикологът тръгна към вратата на лабораторията, за да включи осветлението – докато разговаряха с Карнеги, се беше свечерило. Видя удара, който го събори, секунда преди да го улучи във врата. Един от гръбначните му прешлени се счупи и краката му омекнаха. Така и не стигна до ключа на лампата. Падна на земята и когато главата му се стовари на пода, разликата между деня и нощта вече беше чисто теоретична.
Уелс не спря да провери дали ударът е бил смъртоносен: времето му беше ограничено. Прекрачи тялото и се насочи към работния плот на Йохансон. Там, под светлината на една настолна лампа, лежеше мъртва маймуна. Беше очевидно, че смъртта й е била мъчителна. Лицето й беше сгърчено, по широко отворената уста имаше пяна, а в очите – тревога. Част от козината липсваше, изтръгната по време на бесните сношения. На практика по тялото й имаше толкова контузии, че на Уелс му отне половин минута да разбере от какво е умряла.
– Любовта убива – промърмори философски той и се зае да унищожава методично останките от „Сляпо момче“.
* * *
„Умирам – каза си Джером. – Умирам от
Но едноокият му приятел беше жив и настояваше за
Нощта беше топла и спокойна – нощ за романтика и любовни песни. В един уединен паркинг на няколко пресечки от „Хюм“ Джером видя двама души, които се любеха на задната седалка на колата си – бяха отворили вратите, за да не им е тясно и да влиза повече въздух. Той се поспря да погледа ритуала, омагьосан от преплетените тела и от гръмотевичния шум на двете сърца, които препускаха в единен ритъм.
Жената го забеляза първа и предупреди партньора си, че един пропаднал тип ги зяпа с детинска радост. Мъжът прекъсна ласките си и се обърна да го види. „Горя ли? – запита се Джером. – Имам ли пламъци в косата?“ Бяха ли станали халюцинациите му реалност? Ако се съдеше по физиономиите им – не. На лицата им нямаше страхопочитание, само гняв и погнуса.
– Горя – каза им той.
Мъжът излезе от колата и го заплю. Джером очакваше, че плюнката ще се изпари, когато го докосне, но я усети по лицето и гърдите си като хладен дъжд.