Читать «Далеч от очите, далеч от ума» онлайн - страница 59

Ала йогата се оказа различна от упражненията, които изпълняваха в час по физическо. Стоенето в определени пози й даде предостатъчно време да размишлява.

„Майка ми е настина добра“, замисли се тя. „А аз не се държа мило с нея. Какво ми става? Ако някога се върна в себе си, обещавам, че ще бъда по-добра.“

Това беше чудесно, но първо трябваше да стане отново себе си, преди да изпълни обещанието си. А тя нямаше никаква представа кога ще се случи това.

„Къде си, Трейси?“, попита. „Защо не се връщаш и не искаш тялото си? Правя нещата по-добри за теб. Изглеждаш много по-добре. Накарах родителите ти да те забелязват. Ако продължаваш да правиш това, което правя и аз, вече няма да си нищо.“

Аманда не очакваше някакъв отговор, затова и не се изненада, когато такъв не последва. Какво му ставаше на това глупаво момиче? Не, може би „глупаво“ не беше правилната дума. Тъжна — такава беше Трейси.

„Трейси, престани да тъгуваш. Вместо това… ядосай се!“

Отново никакъв отговор. Аманда се предаде и се концентрира върху тялото си. И нямаше как да отрече, че щом часът свърши, се почувства така отпочинала, както не се бе усещала от много време.

Навярно състоянието й си пролича, защото мадам я гледаше странно. И когато звънецът би, учителката се обади:

— Трейси, може ли да поговорим за минута?

Аманда се приближи до бюрото, ала мадам не каза нищо, докато останалите ученици не излязоха от стаята.

Сетне се вгледа в нея така напрегнато, че момичето се почувства неловко.

— Трейси…

— Да, мадам?

Учителката поклати глава.

— Не, ти не си Трейси.

Аманда преглътна.

— Не съм ли?

Мадам се усмихна.

— Знаеш, че не си.

Аманда прехапа устни. Дали да не отрече? Нещо в изражението на мадам обаче я убеди, че няма смисъл да го прави.

— Защо… защо мислите, че не съм Трейси?

— Заради начина, по който се движиш, говориш, гледаш… Вече цяла седмица имам подозрения. Можеш ли да ми кажеш дали Трейси е добре?

— Не знам — честно отвърна Аманда.

— Можеш ли да ми кажеш коя си в действителност?

Аманда преглътна.

— Налага ли се?

— Не мога да те принудя — рече мадам.

— Мога ли вече да си вървя?

Мадам кимна, ала щом понечи да излезе, учителката я докосна по рамото и Аманда погледна назад.

— Която и да си ти… бъди добра с Трейси. Съгласна? Трейси не е толкова лесна за разгадаване, колкото изглежда.

Аманда остана с впечатлението, че жената не говори само за дарбата на съученичката й да изчезва.

— Опитвам се — отвърна момичето.

Когато учебният ден приключи, Джена остана да чака Аманда на входа на училището.

— Какво искаше мадам?

— Тя знае, че не съм Трейси — навъси се Аманда.

— Е, не можеш да я виниш. Не се държиш точно като Трейси. Знае ли коя си в действителност?

Аманда я изгледа яростно.

— Не, и по-добре да не й казваш.

— Гроб съм — обеща Джена. — Можеш ли да ми направиш услуга?

— Каква?

Джена като че ли се притесни.

— Малко ми е неудобно, но… когато вчера си оправях багажа, забравих нещо. Нещо важно.

— Значи искаш да си идеш у дома и да си го вземеш?