Читать «По-добре късно, отколкото никога» онлайн - страница 4

Ала момичето извади късмет — съвсем ясно и отчетливо узна къде я пращат. И щом осъзна къде ще живее през следващите две седмици, настроението й значително се подобри.

— Изчакайте секунда — каза тя на социалната работничка.

Изтича в стаята си и грабна от леглото си старото плюшено мече. Одеве не го сложи в багажа, защото се боеше, че хората в приемния дом ще й се подиграват, че спи с играчката. А можеше и да е още по-лошо — възможно бе в дома да има и малки деца, които да протегнат алчните си ръце към мечето. Сега, когато вече знаеше къде отива, можеше да го пъхне във външния джоб на куфара, защото в онази къща нищо нямаше да го заплашва. Както и нея самата.

Навън пред блока, щом се качиха в колата, жената я изгледа подозрително и на Джена не й бе нужно да чете мислите й, за да узнае защо. Тя навярно очакваше момичето да хленчи и да се оплаква. Ненадейното примирение със съдбата от страна на Джена безпокоеше служителката на социалните служби. Може би жената се притесняваше, че Джена замисля да изскочи от колата на първия светнал червено светофар и да избяга. Когато наближиха един знак „Стоп“ Джена не устоя и се наклони към вратата, само за да зърне тревожното изражение на лицето на жената. Ала въпреки това стоя мирна, докато социалната работничка не зави по познатата улица и не паркира на една алея.

— И преди си била тук, нали? — попита я жената, ала Джена не си направи труда да отговори. Скочи от колата и помаха на момичето, застанало на стъпалата пред къщата.

Трейси Девън се затича към нея. Джена отстъпи крачка, ала за нейно успокоение Трейси спря пред нея и не я прегърна. Явно достатъчно добре познаваше съученичката си и знаеше, че не е от гушкащия се тип.

— Изненада! — викна домакинята. — Не, връщам си думите назад, ти изобщо не си изненадана, нали? Обзалагам се, че си прочела мислите на жената.

— Разбира се, че ги прочетох. Ей, ти как успя да уредиш това?

— Просто казах на родителите си, че имаш нужда от място, където да отседнеш, и че искам да живееш тук. Затова те се обадиха в социалните служби и направиха постъпките.

Трейси взе куфара на Джена и се отправи към къщата.

„Невероятно!“, помисли си Джена, докато следваше съученичката си. Едва преди месец Трейси не можеше и да мечтае да помоли майка си и баща си да й позволят да покани приятелка у дома за две седмици. А дори и да имаше тази смелост, те нямаше да я чуят. Преди никой не слушаше Трейси. Повечето хора дори не я виждаха. Защото когато момичето се чувстваше невидимо, то наистина ставаше невидимо — избледняваше всеки път, когато чувствата в него надделееха. Това беше „дарбата“ на Девън — способността да изчезва физически. Дори мадам — учителката на класа на даровитите — никога не бе сигурна дали Трейси присъства, или я няма.

Родителите на съученичката й я посрещнаха топло.

— Толкова се радваме, че отново си при нас — каза й бащата, а майката на Трейси я прегърна леко, което Джена успя да изтърпи, без да се дърпа.