Читать «По-добре късно, отколкото никога» онлайн - страница 3

Въображаемите картини бяха прекъснати от почукване на входната врата и Джена простена. За един мълниеносно кратък миг се зачуди дали се налага да отиде и да отвори, просто можеше да се престори, че вкъщи няма никого. Все някога посетителката щеше да си тръгне.

Само че какъв беше смисълът? Знаеше кой стои пред вратата, както знаеше, че жената няма да се откаже толкова лесно. Дори и да си идеше сега, щеше да се върне по-късно най-вероятно заедно с полицай или с някой друг представител на властите. И, ако се наложеше, заедно щяха да разбият вратата, за да влязат. На хората на възрастта на Джена не бе позволено да живеят сами, пък било то и едва за две седмици.

Откъм вратата се разнесоха нови почуквания — този път по-настойчиви. Джена с неохота се отправи натам. Отвори и на прага се показа жена, облечена в бежов костюм, с прилежно събрана в кок на тила коса. Куфарчето в ръката й допълваше деловия й външен вид и служителката дари момичето с отработена усмивка.

— Здравей, Джена. Готова ли си да тръгваме?

— Не — отвърна тя, въпреки че знаеше колко грубо звучи, но пък и въобще не й пукаше. — Дори не съм започнала да стягам куфара.

Изражението на жената не се промени, ала сега усмивката й стана малко напрегната.

— Е, няма да имаш нужда от много неща, нали знаеш това. Само за две седмици е.

— Да, все едно — смънка Джена.

Две седмици в къща, пълна с непознати. Струваше й се, че това е цяла вечност. Остави служителката от службата за социални грижи и се върна в стаята си. Докато хвърляше каквото й падне в куфара, мислите й отлетяха към двете приемни семейства, в които я бяха настанявали преди време.

Беше на осем, когато майка й си счупи крака при едно пиянско падане. Ако беше знаела какво ще й се случи, Джена щеше да я остави да оздравява у дома, вместо да вика линейката. Представителите на социалните служби я намериха да чака пред спешното отделение. Отведоха я в къща, чиято собственичка бе жена, приютяваща деца заради парите, които държавата й отпускаше. Жената всъщност не беше жестока — не я биеше или нещо такова, но не обръщаше никакво внимание на Джена и на другите две малки момиченца, живеещи там. Всъщност при нея не беше толкова лошо като във втория дом, в който я пратиха, когато бе на единайсет и арестуваха майка й за шофиране в нетрезво състояние.

И в онази къща не я биеха. Там попадна в семейство на добряци, които постоянно я питаха как е и я окуражаваха да изразява чувствата си. Навярно се опитваха да бъдат мили, ала Джена прочиташе съжалението, което изпитваха, и бе уверена, че предпочита вместо него да я бият.

Кой знае при какви хора щеше да се озове този път. Мрачно обмисли най-лошите възможности — религиозни фанатици или вегетарианци. Кое щеше да е по-лошо — да ходи на църква два пъти дневно или да й забранят да похапва сандвич „Биг Мак“? Докато влачеше куфара си в дневната, реши набързо да прочете мислите на социалната работничка, без особено да се надява, че жената мисли за къщата, в която щеше да я заведе. Джена не бе обнадеждена, защото горката служителка може би имаше само мрачни мисли в главата, свързани с работата й да мъкне нещастни деца в приемни семейства.