Читать «Окото господне» онлайн - страница 2

Възможно ли е това? Нима Платон още навремето е бил прав: че ние сме слепи за истинската реалност, която ни заобикаля, че цялото ни познание се свежда до бледа сянка върху стената на пещера?

Прелистете тази страница (ако е страница) и открийте ужасяващата истина.

Пролог

Лятото на 453 г.

Централна Унгария

Владетелят умираше прекалено бавно на брачното им ложе.

Надвесената над него убийца беше дъщеря на бургундски принц, седма съпруга на този варварски вожд. Бяха ги оженили едва предишната вечер, насила и с интриги. Името й Илдико означаваше на родния й език „яростен воин“. Ала тя не изпитваше ярост, а трепереше от страх до умиращия — кървав тиран, заслужил латинското име Flagellum Dei, Бич Божи. За него твърдяха, че носел меча на скитския бог на войната.

Дори самото му име, Атила, отваряше градските порти и прекратяваше обсадите, толкова много се бояха от него. Ала сега, гол и умиращ, той не изглеждаше по-ужасен от всеки друг човек. Беше малко по-висок от Илдико, макар че имаше яките мускули и тежките кости на своя номадски народ. Раздалечените му дълбоко хлътнали очи й приличаха на свински, особено когато ги впиваше в нея, докато я обладаваше през нощта — кръвясали от многото погълнати на сватбата им чаши вино.

Сега беше неин ред да го наблюдава, заслушана във всяко негово хрипливо дихание. Чудеше се след колко време ще го отнесе смъртта. Вече знаеше, че е проявила прекалена предпазливост с отровата, получена от епископа на Валенс, на когото я беше пратил архиепископът на Виена с одобрението на бургундския крал Гундиох. Тя изруга, че са стоварили такова бреме върху крехките й плещи. Как можеше съдбата на света — и настоящето, и бъдещето — да зависи от нея, жена едва навършила четиринайсет лета?

Необходимостта от тази страшна постъпка й съобщи личност, скрита под тъмен плащ, появила се на бащиния й праг преди половин луна. Вече я бяха сгодили за варварския вожд, ала онази вечер я заведоха при този непознат. Илдико зърна кардиналския златен пръстен на лявата му ръка, преди той да успее да я скрие. Тогава й разказа как едва преди година свирепите орди на Атила опустошили градовете Падуа и Милано в Северна Италия, като избивали всички по пътя си. Мъже, жени, деца. Само онези, които избягали в планината или крайбрежните блата, оцелели, за да разкажат за неговата жестокост.

— Рим беше обречен да падне под нечестивия му меч — обясни й кардиналът пред студеното огнище в родния й дом. — Понеже знаеше, че това със сигурност ще се случи, когато варварите наближиха Вечния град, негово светейшество папа Лъв слезе от земния си трон, за да посрещне тирана на брега на езерото Гарда. И неговата духовна мощ отблъсна безмилостния хун.

Ала Илдико разбираше, че не „духовната мощ“ е спряла варварите — а суеверният ужас на техния вожд.

Тя хвърли поглед към ковчежето върху подиума до ложето. Това ковчеже беше едновременно подарък и заплаха от папата. Дълго и високо около две педи, то съдържаше съдбата на целия свят. Илдико се боеше да го докосне, да го отвори — но щеше да го направи, когато се увереше, че мъжът й наистина е мъртъв.