Читать «Окото господне» онлайн - страница 6

Докато се катереше по стълбищата и обикаляше из тесните коридори, коленете му започнаха да отказват. На шейсет и пет той продължаваше да е във форма от десетилетията активна археологическа теренна дейност, но през последните няколко години оставаше прекалено много време заровен в архиви, прикован зад бюра и камари книги, отрупан със задължения към Светия престол.

„Ще се справя ли с тази задача, Господи?“

Трябваше.

Накрая стигна в институтското крило и забеляза позната фигура, облегната на вратата на неговия кабинет. Племенницата му го беше изпреварила. Навярно идваше направо от работа, защото носеше карабинерската си униформа, тъмносиньо сако със сребърни еполети и панталон с червени лампази. Още нямаше трийсет, а вече я бяха произвели в лейтенант от Comando Carabinieri per la Tutela del Patrimonio Culturale, Службата за опазване на културното наследство, която преследваше трафика на откраднати произведения на изкуството и археологически находки.

Видът й го изпълни с гордост. Беше я потърсил колкото заради опита й с такива неща, толкова и от обич. Не вярваше на никой друг колкото на нея.

— Вуйчо Вигор. — Рейчъл го прегърна, отдръпна се, отметна кичур тъмна коса зад ухото си и преценяващо впери в него карамеленокафявите си очи. — Какво е чак толкова спешно?

Той се озърна предпазливо, но по това време в неделя нямаше никой и всички кабинети изглеждаха тъмни.

— Ела вътре и ще ти обясня.

Монсиньор Верона отключи вратата и я покани да влезе. Въпреки високия му пост помещението беше тясно и всички стени бяха заети от лавици, отрупани с книги и купчини списания. Малкото му бюро се намираше под прозорец, тесен колкото бойница в замък. Луната огряваше царящия в кабинета хаос в сребриста светлина.

Едва след като двамата влязоха и затвориха вратата, той рискува да включи лампата, после облекчено въздъхна, успокоен от уюта на познатата обстановка.

— Помогни ми да освободя място на бюрото.

Щом свършиха, Вигор остави колета и разгъна кафявата опаковка, разкривайки дъсчено сандъче.

— Получих го по пощата днес. Без обратен адрес, само с името на подателя.

Обърна ъгъла на хартията и й го показа.

— Отец Йосип Тараско — прочете на глас Рейчъл. — Трябва ли да го познавам?

— Не, няма откъде. — Монсиньор Верона я погледна.

— Обявиха го за мъртъв преди повече от десет години.

Тя сбърчи чело и видимо се напрегна.

— Колетът е прекалено чист, за да е бил изгубен за толкова време из пощите. — Изгледа го преценяващо. — Възможно ли е някой да е подправил името му и това да е някаква жестока шега?

— Не виждам защо. Всъщност мисля, че тъкмо затова подателят е адресирал колета на ръка. За да се уверя, че наистина е отец Тараско. С него бяхме близки приятели. Сравних почерка на адреса с няколко стари писма, които съм запазил. Същият е.

— Щом е жив, защо са го обявили за мъртъв?

Вигор въздъхна.

— Отец Тараско изчезна по време на изследователско пътуване в Унгария. Пишеше обобщаваща статия за лова на вещици в тази страна в началото на осемнайсети век.