Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 24
Дъглас Престън
- Полицай! - изкрещя ядосаната жена. - Тази ми открадна дистанционното!
Полицаят само я изгледа: очевидно не знаеше как да реагира.
- Ако нямате нищо против - каза уморено Мелиса, която продължаваше да лежи завита чак до брадичката, - ето ѝ дистанционното. Искам да спя. Вие се оправяйте с нея - добави и подаде дистанционното на полицая. - Бихте ли дръпнали завесата, ако обичате?
Полицаят послушно дръпна завесата около леглото ѝ.
Възрастната жена продължи да се оплаква и полицаят отиде до леглото ѝ и се опита да я вразуми. Това предостави на Мелиса възможността, която дебнеше. Докато вниманието и на сестрата, и на ченгето бе ангажирано с жената, Мелиса отметна завивките и стана. Наведе се и подреди възглавниците под завивката така, че да създаде илюзията, че се е завила презглава. После пристъпи тихо към вратата, излезе и щом се озова в коридора, изправи гръб и закрачи уверено, като се постара да си придаде самоуверен делови вид. На минаване покрай стаята на сестрите кимна на дежурната сестра и продължи към стълбите, които водеха към фоайето.
Слезе и мина покрай рецепцията. Никой дори не я погледна. Пред входа на болницата имаше стоянка за таксита, на която бе спряло самотно такси с работещ двигател. Мелиса отвори вратата и даде на шофьора адреса на апартамента си в Грийнбелт, Мериланд.
Облегна се на седалката, докато таксито ускоряваше по Белтуей, околовръстното шосе на Вашингтон. Наближаваше три сутринта, но въпреки това движение имаше. Така бе почти винаги - и през деня, и през нощта. След десет минути колата спря на паркинга пред жилищната сграда, в която живееше Мелиса. Тя помоли шофьора да я изчака, качи се пеша до третия етаж, измъкна раницата си от килера, напъха в нея обувките си за катерене, оборудване за къмпинг, туристически дрехи, малко храна и два литра вода и я метна на гърба си. Слезе и каза на шофьора да я откара до задния вход на кампуса на космическия център „Годард“.
Когато стигнаха, слезе и нарами раницата. Вратата бе заключена, а капаците на караулката бяха затворени, както можеше да се очаква - охраната на кампуса в „Годард“ бе доста слаба. Сериозната охрана започваше на входовете на отделните сгради.
Таксито тръгна. Мелиса се огледа, не видя никого, бързо се покатери по металната ограда и скочи на тревата от другата страна.
Сервизният път, осветен от улични лампи, се виеше плавно между горичката и поставения на пиедестал двигател от ракета „Сатурн V“. Отвъд тях се издигаха няколко сгради, окъпани в светлина: най-далечната бе унищоженото вече съоръжение за провеждане на изпитания. Въздухът бе студен, миришеше на есен. За миг Мелиса изпита дълбоко съжаление. Толкова усилия бе вложила в работата си тук. Това бе мечтата на живота ѝ. Сега обаче виждаше това място за последен път. С този етап от живота ѝ бе приключено. Трябваше да оцелее, а за целта трябваше да унищожи Дороти. Вече мислеше как да я проследи онлайн и да я изтрие. Но се нуждаеше от време, за да състави плана си, и от място, на което да няма никакъв достъп до интернет.