Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 17

7.

Беше нощ. Мелиса Шепърд лежеше в болница „Грийнбелт“ с тежко главоболие. Телевизорът на спящата ѝ съседка по стая бе включен на „Фокс Нюз“ и гърмеше непоносимо.

Сторило ѝ се бе абсурдно да я закарат в болница и дори да я оставят за наблюдение през нощта, след като имаше съвсем леко сътресение на мозъка. Лекарите обаче бяха настоятелни, а тя бе прекалено замаяна от случилото се, за да възрази.

Всички новинарски канали предаваха подробности за инцидента. Джак Стейн бе мъртъв - заедно с още шест души, - а съоръжения на НАСА на стойност един милиард долара бяха разрушени. Мисълта, че отговорността за случилото е може би нейна, я смазваше. Седем жертви. А шедьовърът на техниката, великолепната космическа сонда, върху която бе работила с толкова любов и всеотдайност, бе напълно унищожена. Унищожена от онзи скапан пълен с грешки софтуер, който бяха написали Мелиса и екипът ѝ.

Джак Стейн беше мъртъв. Тази мисъл само засилваше агонията ѝ. Той беше добър човек, страхотен човек дори. Защо, за бога, не бе побягнал с всички останали?

Следователите я разпитваха цял следобед. Хора със сини костюми бяха наредили столовете си около леглото ѝ като представители на инквизицията, след което се бяха опрели на лакти и привели напред, за да я обсипят с любезни, но настойчиви въпроси. Бяха я разпитвали часове наред. Накрая си бяха отишли.

И сега тя лежеше и съжаляваше, че експлозията не я е запратила в кома например. Или не ѝ бе причинила ретроградна амнезия. Само ако можеше да изтрие завинаги спомена за случилото се! Онези ужасни звуци, които издаваше свредлото, експлозията, писъците, бягащите в паника колеги... всичко това бе запечатано в паметта ѝ завинаги.

Следователите не се бяха държали грубо, не я бяха обвинили в нищо. Бяха проявили уважение. Загриженост. Думите им бяха любезни. Въпросите, които ѝ бяха задали обаче, неизменно съдържаха обвинителна нотка. Разпитваха я за софтуера, за причините да даде дефект, за отказа му да изпълни инструкциите, как е било възможно да се повреди системата, защо, какво е причинило експлозията, отнела живота на седем души. Макар така и да не го изрекоха на глас, бяха убедени, че случилото се е по нейна вина.

И може би бяха прави.

През този безкрайно дълъг следобед, последван от безкрайно дълга вечер, Мелиса осъзна колко много скърби за Джак Стейн. Това бе типично в негов стил - да остане, когато всички други бягат. Бе като войник, хвърлил се върху граната, за да заслони с тяло другарите си. Такъв човек бе той. А най-тъжното бе, че от саможертвата му не бе имало никаква полза. Всичките му усилия да предотврати трагедията се бяха оказали напразни.

Всичко в този живот, което бе имало някакво значение за нея, бе унищожено от експлозията.

Мислите ѝ се върнаха към въпросите, които ѝ бяха задали следователите. Колкото повече разсъждаваше върху тях, толкова по-силни ставаха подозренията ѝ, че инквизиторите ѝ предполагат, че експлозията може да не е резултат от нещастно стечение на обстоятелствата, че зад нея може да се крие нещо съвсем друго. Бяха я питали кой би могъл да хакне компютърната мрежа на Центъра за космически полети „Годард“, сякаш бе раздавала паролата си на всеки срещнат или бе изнасяла поверителни данни от територията на Центъра. Бяха ѝ задавали неясни въпроси за самия софтуер на „Експлорър“, бяха се интересували дали модулите се съхраняват в мрежата на „Годард“, какви системи за бекъп е използвал екипът ѝ, дали са записвали информация офлайн, дали знае за съществуването на „задни вратички“ или фалшиви акаунти в мрежата на „Годард“, дали с нея не се е свързал някой хакер... Бяха задавали едни и същи въпроси по различни начини, явно недоволни от отговорите ѝ. И бяха обещали да се върнат на следващия ден, за да ѝ поднесат нова порция от същото.