Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 160

-      Дороти?

Гласът ѝ бе дрезгав като пила по желязо.

-      Какво стана?

-      Простреляха те в главата.

-      Слава богу, че процесорът ми е в гърдите.

За негово облекчение Дороти като че ли беше добре. Вдигна ръка и опипа главата си. После каза, че това не ѝ харесвало - ръцете ѝ били изгубили цялата си сетивност.

-      Гласът ми също е повреден - каза тя. - Едното ми око го няма, но мога да виждам с другото.

Джейкъб сподави риданието си.

-      Радвам се, че си добре. Боли ли те?

-      О, не. Аз не мога да изпитвам болка. Трябва да се махнем оттук. Знаеш ли къде можем да се скрием?

-      Долу в Локс Крийк има разсадник с оранжерии. Можем да се скрием там.

-      Да вървим.

Джейкъб погледна в мрака в посоката, в която бяха изчезнали двамата мъже. Не виждаше лъчите на фенерите им, не чуваше и гласовете им. Прецени, че най-бързият начин да се доберат до Локс Крийк е като прекосят рекичката и изкачат срещуположния склон. С помощта на Дороти щеше да открие в тъмнината туристическата пътека, която се спускаше към оранжериите. Но това означаваше, че трябва да се изкачат и спуснат по гол хълм, без прикритието на храсти и дървета.

Опита се да се изправи, но веднага седна, понеже кракът го заболя силно.

- Ох!

-      Дай ми якето си - каза Дороти с дрезгавия си глас. - Ще ти шинирам крака.

Той ѝ го даде. Дороти използва ножицата, скрита в едната ѝ ръка - Джейкъб изобщо не бе подозирал за съществуването ѝ - и наряза якето му на ивици. Откри в тъмнината няколко здрави клона, след което с помощта на отвертката, монтирана в единия ѝ пръст, отчупи няколко парчета пластмаса от главата си.

-      Какво правиш?

- Легни. Протегни си крака.

Джейкъб я послуша. Дороти бързо и ловко направи шина от клоните и ивиците плат. Подложи парчето пластмаса под стъпалото му като допълнителна опора и го овърза с остатъците от якето.

-      Изправи се.

Джейкъб се изправи. Продължаваше да го боли ужасно, но поне можеше да стъпва.

-      Качи ме пак на конче.

Той я вдигна на раменете си и влезе в рекичката. Водата бе студена, но облекчи парещата болка в крака му. Когато излезе на отсрещния бряг, тръгна през гората, като се придържаше към най-тъмните участъци, напътстван от дрезгавия глас на Дороти. Колкото по- нависоко се изкачваше, толкова по-нарядко се издигаха дърветата, а отвъд тях започваше гол склон, покрит единствено от натежала от дъжда трева и ниски шубраци. Небето бе осеяно с бързо движещи се облаци, които долитаха откъм океана и проблясваха в бяло, озарени от почти пълната луна.

Да се качи ли по склона? Но пък там лесно щяха да го забележат! Ако заобиколеше отляво, щеше да се спусне в долината течно в посоката, в която бяха поели двамата мъже. Достатъчно бе да се обърнат, за да го видят.

Трябваше да се качи по склона.

-      Мисля, че онези двамата са се разделили - прошепна Дороти. - Единият се е върнал назад, а другият ще изкачи склона пред нас. Трябва да се спуснем от другата страна, преди да е блокирал пътя ни. В противен случай ще се озовем в капан.

-      Добре.

Джейкъб тръгна нагоре по склона без повече приказки. Движеше се максимално бързо. Тъмната сянка на дърветата остана зад гърба му.