Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 127

Мълчание.

-      Име и адрес?

Форд бързо каза името и адреса на Прайс.

-      Уведомихте ли полицията за кражбата?

-      Не, нямахме време. Много бързаме. Разбирате ли, майка ми е в болница, умира от рак. Искаме да пристигнем преди... преди... - Форд имитира сподавено хлипане и остави изречението недовършено.

-      Изчакайте в автомобила.

Форд проследи с поглед шерифа, който се върна при колата си. През отворения прозорец нахлуваше горещ въздух, над асфалта трептеше мараня. Изминаха десет минути, през които Форд виждаше как шерифът говори по радиостанцията, но не чуваше какво казва. Накрая той се върна със същата наперена, арогантна дори походка.

-      Господин Прайс, излезте от колата.

Форд излезе в убийствената жега. Осъзна, че не е бръснат, че дрехите му са измачкани, а тялото му излъчва не особено приятна миризма. Полицаят го огледа, после попита:

-      Господин Прайс, съпругата ви има ли шофьорска книжка?

-      Има. Но я откраднаха, нали ви казах.

-      В такъв случай ще трябва да оставите колата си тук и да ме придружите до града. По-късно ще изпратим пътна помощ да вдигне автомобила ви.

-      Но... какво сме направили?

-      Не сигнализирахте. И управлявате автомобил без шофьорска книжка.

-      Искате да кажете, че съм сменил лентите, без да дам мигач?

- Да.

Форд бе сигурен, че не е пропуснал да даде мигач, но се бе озовал в ситуация, в която не можеше да докаже нищо: неговата дума срещу тази на полицая. Все пак изпита огромно облекчение, че не го арестуват за кражба на кола. Все някак си щеше да се справи с този проблем.

-      Вместо да викате пътна помощ, не може ли да някой да дойде и да я подкара?

- Не.

-      Колко струва пътната помощ?

-      Ще получите сметката, когато му дойде времето.

-      Колко далеч е градът?

-      Осем километра.

Двамата с Мелиса се настаниха на задната седалка на патрулния автомобил. Изглеждаха жалка картинка. Полицаят затвори вратата на Мелиса, заобиколи отпред и се настани зад волана със завидна ловкост предвид телосложението му. Потеглиха по шосето, което водеше към Редбо, Аризона. По време на десетминутното пътуване никой не проговори.

Когато най-после се озоваха в градчето, Форд установи, че то изглежда дори по-зле от онова, което си бе представял: ниски занемарени сгради, напукан асфалт, който сякаш се топеше от жегата, купища боклук, найлонови торбички, запратени от вятъра срещу телените огради, където да се веят шумно и при най-малкия полъх. Полицаят спря пред ниска ламаринена постройка с табела, на която пишеше: ОКРЪГ МОХАВЕ, ШЕРИФ. УЧАСТЪК РЕДБО. А до него: ЦЕНТЪР ЗА ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА, РЕДБО. Втората сграда бе много по-голяма, тухлена, построена съвсем наскоро. Всъщност явно бе най-голямата и най-представителната сграда в целия град. Дори районът около нея бе облагороден с посадени неотдавна дървета и цветни лехи.

Шерифът излезе от колата и им отвори вратата.

-      Последвайте ме, моля.

Излязоха навън в убийствената жега и го последваха в климатизираната сграда, в която бе точно толкова леденостудено, колкото непоносимо горещо бе навън. Мястото имаше доста потискащ вид - рецепцията например бе скрита зад прозрачни непробиваеми за куршуми пластмасови панели, които очевидно трябваше да осигурят защита на доста немарлива на вид рецепционистка и полицай с типичната за малко провинциално градче външност.