Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 125

-      Любопитна съм. Ако не си правил секс, тогава правил ли си...

-      Престани с тези въпроси за секса!

-      Извинявай.

Дороти замълча, после попита:

-      Религиозен ли си, Джейкъб?

-      Не. Изобщо.

-      Не са ли възпитали у теб някаква вяра в... нещо?

-      Баща ми е протестант, а майка ми е католичка, но и двамата не са вярващи. Дори са против религията.

-      А ти в какво вярваш?

-      Не зная.

-      Не знаеш? А замислял ли си се за смисъла на живота?

- Не.

-      Не си ли си задавал въпроса защо си тук, с каква цел?

- Не.

-      А вярваш ли в Господ?

- Не.

-      Не си ли се питал защо хората страдат? Защо всички живи създания се разболяват, остаряват, умират?

- Не.

-      А чувал ли си някога за човек на име Исус Христос? Защото...

-      Не! И не искам да чувам за него!

-      Защо викаш?

Джейкъб впери поглед в Дороти. Никога не се бе ядосвал така, не бе изпитвал такава досада, такова раздразнение от нечии въпроси. Истинският Чарли бе направо забавен в сравнение с тази Дороти.

-      Не можеш ли да млъкнеш, ако обичаш?

-      Колко още ще останем тук?

-      Не мога да мисля, докато ме тормозиш с глупавите си въпроси за секс и религия!

Дороти замълча. Джейкъб се зачуди дали изобщо иска да ходи някъде с този глупав робот, който се бе оказал такъв досадник. След малко обаче осъзна, че Дороти е права - митото не беше подходящо. Височината на вълните нарастваше и на скалите се бяха събрали доста хора, за да наблюдават сърфистите. Ако родителите му откриеха, че е дошъл на брега, щяха да превъртят от страх и да удвоят продължителността на терапията му. Къде обаче можеха да се скрият до два следобед? Да отидат в хълмовете? Но пък се надигаше буря, на хоризонта вече се бе образувала ниска черна линия.

Сети се. Единственият му приятел - Съли Пиърс - се бе преместил да живее в Ливърмор, но къщата му на Дигс Кениън Роуд все още не бе намерила купувач. Беше празна. Джейкъб знаеше къде е ключът, знаеше и комбинацията на алармената система... ако не я бяха сменили, разбира се.

-      Има едно място, където можем да отидем.

-      Добре. Увий ме и да тръгваме.

Джейкъб нагласи раницата на гърба си, завърза Дороти за багажника и яхна колелото. Домът на Съли бе по-навътре сред хълмовете дори от неговия. Успееше ли да се промъкне през града, без да го забележи никой, всичко щеше да е наред.

Никой не го видя. В другия край на града, където започваха хълмовете, започваше и дългото спускане по Дигс Кениън Роуд. Пътят се виеше покрай оранжерии за цветя, градини с тикви и разсадници за коледни елхи. По пасищата пасяха коне и крави. Вятърът се усилваше и облаците, насъбрали се над морето, се устремяваха към брега.

След като навлезе на около три километра в каньона, Джейкъб свърна по черния път, който водеше към дома на Съли. Алеята към къщата бе започнала да буренясва. Скоро видя и самата постройка - изглеждаше доста занемарена и влажна. Това бе една от най-старите къщи в района, издържана във викториански стил, с типичната за онази епоха тераса на покрива. Съли му бе казвал, че някога била господарската къща в голямо ранчо за развъждане на добитък, след което била обявена за паметник на културата и не можело да я съборят. Джейкъб се натъжи при вида ѝ. Дори по времето, когато Съли живееше тук, къщата изглеждаше запустяла, сякаш обитавана от призраци, с няколкото си заковани с дъски прозорци, с увисналите на пантите дървени капаци и кедровите фиданки, пораснали на покрива.