Читать «Избрана» онлайн - страница 2

Похлопването на вратата ме накара да подскоча.

— Зоуи, всички питат за теб — разнесе се през вратата гласът на Деймиън.

— Почакай. Почти съм готова — извиках, стегнах се, отново погледнах отражението си и реших да оставя рамото си разголено. — Белезите ми са уникални. Тъкмо ще предложа на простолюдието интересно зрелище — измънках и отново въздъхнах.

Обикновено не съм толкова сприхава. Но скапаният ми рожден ден и скапаните ми родители…

Не, не можех да продължавам да се самозалъгвам.

— Иска ми се Стиви Рей да е тук — промълвих.

Именно това ме караше да страня от приятелите си (и гаджетата — двама на брой) от един месец и да олицетворявам голям, начумерен и отвратителен дъждовен облак. Липсваше ми най-добрата приятелка и бивша съквартирантка, която всички видяха как умира преди месец. Аз обаче знаех, че се е превърнала в неживо гадно нощно същество, колкото и мелодраматично (като в глупав нискобюджетен филм) да звучеше това. В момента Стиви Рей трябваше да се суети с организирането на скапания ми рожден ден, а не да се спотайва в старите тунели под Тулса и да заговорничи с други противни неживи и смърдящи същества.

— Зи? Добре ли си? — чу се отново гласът на Деймиън и прекъсна досадните ми разсъждения.

Взех оплакващата се Нала и забързах към вратата, където едва не прегазих разтревожения Деймиън.

— Извинявай… — смотолевих.

Той тръгна до мен и взе да ме поглежда изкосо.

— Не познавам друг човек като теб, който да не се вълнува, че има рожден ден — отбеляза Деймиън.

Пуснах на земята гърчещата се Нала, повдигнах рамене и се опитах да се усмихна безразлично.

— Само се упражнявам за времето, когато ще бъда стара, да речем на трийсет, и ще трябва да лъжа на колко години съм.

Деймиън спря и се обърна към мен.

— Добре-е-е — провлече думата той. — Всички знаем, че трийсетгодишните вампири изглеждат двайсетина годишни и определено са секси. Дори сто и трийсет годишните вампири все още изглеждат на двайсет и определено са секси. Ето защо е безсмислено да лъжеш за възрастта си. Какво всъщност ти става?

Докато се колебаех какво трябва или мога да му кажа, Деймиън повдигна само едната си оскубана вежда и с най-хубавия си учителски глас рече:

— Знаеш колко чувствителни към емоции са хората като мен, затова отстъпи и ми кажи истината.

Отново въздъхнах.