Читать «Изкушена» онлайн - страница 15

— И аз съм мислил за тази хипотеза и не я намирам за толкова странна — обади се Деймиън. — Спомнете си, че в наръчника за новаци Дева Мария е изобразена като едно от множеството лица на Никс.

— Така ли? — учудих се аз.

Деймиън ме изгледа строго, сякаш искаше да каже: Трябваше да си по-добра ученичка, а после кимна и с най-хубавия си учителски глас продължи:

— Да. Документирано е, че по време на проникването на християнството в Европа светилищата на Гея и Никс са били превърнати в светилища на Дева Мария много преди хората да приемат новата религия и…

Монотонното му говорене беше успокояващо, докато надничах в тунела. Мракът беше плътен и гъст. Само на няколко сантиметра зад Стиви Рей не се виждаше абсолютно нищо. Втренчих се и си представих, че там се крият силуети. Някой или нещо може би се спотайваше на няколко крачки от нас, а ние не знаехме, не и ако не искаше да го видим. И това ме уплаши. Е, добре, но идеята е абсурдна! — помислих си аз. — Това е само тунел. И все пак ме обзе нелогичен страх. За жалост това ме ядоса и ме накара да изпитам желание да отвърна на удара. Ето защо, като всяка тъпа русокоса статистка във филм на ужасите, аз пристъпих в тъмнината. Мракът ме погълна.

Съзнанието ми знаеше, че съм само на няколко крачки от зимника и моите приятели. Чувах, че Деймиън бръщолеви за религия и богинята, но не умът ми блъскаше от ужас в гърдите. Сърцето, духът, душата ми… както и да го наречете… беззвучно ми крещеше да бягам. Махай се! Върви си!

Почувствах напрежението на земята, сякаш дупката се запълни, покри ме… задуши ме… и ме затрупа.

Дъхът ми излизаше все по-бързо. Усетих, че се задушавам, но не можех да спра. Исках да се измъкна от тунела, който се виеше под краката ми и чезнеше в мрака, но препъвайки се, успях да направя само половин крачка назад. Не можех да заставя краката си да направят какаото искам. В очите ми заискряха светли петна и ме заслепиха, а всичко останало избледня. И после започнах да падам…

ПЕТА ГЛАВА

Зоуи

Мракът остана непрогледен. Заслепи не само зрението ми, но и блокира всичките ми сетива. Струваше ми се, че се задъхвам и размахвам ръце, опитвайки се да намеря нещо… каквото и да е, което да докосна, чуя или помириша… за да се вкопча в реалността. Ио нямах никакви усещания, освен че съм обгърната от мрак и лудешките удари на сърцето ми.

Мъртва ли бях?

Не, не мислех. Спомнях си, че се намирам в тунела под бенедиктинския манастир, само на няколко крачки от приятелите ми. Уплаших се от мрака, но това не би ме накарало да падна мъртва.

Страхувах се. Спомнях си, че много се страхувах.

Какво се беше случило с мен? „Никс! — изкрещя съзнанието ми. — Помогни ми, богиньо! Моля те, покажи ми светлина!“

„Слушай с душата си…“

Мисля, че извиках на глас, като чух приятния, окуражителен глас на богинята в съзнанието си, но щом думите отлетяха, остана само безмилостна тишина и мрак.

Как трябваше да слушам с душата си?

Опитах да се успокоя и да чуя нещо, но долових само завладяваща душата черна, празна, абсолютна тишина.