Читать «Изкушена» онлайн - страница 11

— И е време да се вслушаш в собствения си съвет, Силвия — рече сестра Мери Анджела, която в същия миг влезе в стаята. В едната си ръка държеше чаша вода, а в другата хапчета.

Баба й се усмихна уморено и взе лекарството от нея. Забелязах, че ръцете й треперят, докато слагаше хапчетата на езика си и ги преглъщаше с водата.

— Бабо, сега ще те оставя да си починеш.

— Обичам те, а-вет-си а-ге-хут-са. Днес се справи добре.

— Нямаше да успея без теб, бабо. И аз те обичам. Наведох се и я целунах по челото. Тя затвори очи, облегна се на възглавниците и се усмихна доволно. Тръгнах след сестра Мери Анджела, излязох от стаята и веднага щом тръгнахме по коридора, я обсипах с въпроси. Намери ли стаи за всички? Червените новаци добре ли са? Имаш ли представа дали Стиви Рей е изпратила Ерик и Хийт да огледат района около манастира? Всичко там безопасно ли е?

Монахинята вдигна ръка да спре потока ми от думи.

— Дете, поеми си дъх и ме остави да говоря.

Сподавих въздишката си и положих усилия да млъкна, докато я следвах по коридора. Тя ми обясни, че монахините са направили уютно спално помещение за червените новаци в мазето, след като Стиви Рей й казала, че там ще бъде най-удобно. Моята група беше на горния етаж в помещенията за гости и хлапетата бяха проверили за гарвани-демони навън.

— Знаеш ли, ти си невероятна — усмихнах й се аз, когато спряхме пред затворена врата в дъното на дълъг коридор. Благодаря ти.

— Аз служа на моята господарка, а вие сте добре дошли — отвърна тя и отвори вратата. — Това стълбище води до мазето. Казаха ми, че повечето хлапета вече са там.

Зоуи! Ето къде си била! Трябва да видиш нещо. Няма да повярваш какво е направила Стиви Рей възкликна Деймиън, докато бързаше нагоре по стълбището към нас.

Стомахът ми се сви.

— Какво? — попитах аз и тръгнах към него. — Какво не е наред?

Той се ухили.

— Нищо. Невероятно е. — Деймиън ме хвана за ръката и ме повлече след себе си.

— Деймиън е прав рече сестра Мери Анджела, която заслиза по стълбите след нас, — но мисля, че „невероятно“ не е най-подходящата дума.

— „Ужасно“ ли е по-подходяща дума? — попитах аз.

Деймиън стисна ръката ми.

Престани да се тревожиш. Ти победи Калона и Неферет тази вечер, всичко вече е наред.

Стиснах ръката му в отговор и се помъчих да се усмихна и да не изглеждам толкова притеснена, макар дълбоко в сърцето и душата си да знаех, че случилото се тази вечер не е краят, нито дори победа, а ужасяващо начало.

— Брей — възкликнах аз и се огледах стъписано и недоверчиво.

— Да, „брей“ е точната дума — съгласи се Деймиън.

— Стиви Рей ли го е направила?

— Така ми каза Джак.

Двамата е Деймиън застанахме един до друг и надникнахме в тъмната, наскоро изкопана дупка.

— Страшно — изразих на глас мислите си.

Той ме погледна учудено.

Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Не бях съвсем сигурна какво искам да кажа, въпреки че тунелът определено ме караше да се чувствам неловко. — Тъмно е като в рог.

Деймиън се засмя.

— Разбира се, че е тъмно. Нормално е да е тъмно. Това е дупка в земята.

— На мен ми се струва нещо по-естествено от дупка в земята — отбеляза сестра Мери Анджела, която се присъедини към нас и надзърна в тъмния тунел. — Някак ме успокоява. Може би заради миризмата.