Читать «Денят след утре» онлайн - страница 62

Канарак се загледа в нея. Искаше да й каже нещо, но не знаеше как. После отвън долетя звука на клаксон — веднъж, два пъти… Мишел присви очи и изтича край него към прозореца. Белият ситроен на Анес Демблон чакаше долу с включен двигател и пушекът от ауспуха бавно се разсейваше из влажния нощен въздух.

Анри продължаваше да я гледа.

— Обичам те — каза той. — Сега заминавай за Марсилия. Ще ти изпратя пари.

Мишел отскочи от него.

— Изобщо не си ходил в Руан. Бил си при нея!

Канарак мълчеше.

— Пръждосвай се по дяволите, копеле! Върви си при гадната Анес Демблон.

— Ти трябва да напуснеш — напомни Канарак.

— Защо? Тя ли ще се нанася тук?

— Ако това искаш да чуеш… Е, добре, тя ще се нанася.

— Тогава върви по дяволите. Върви по дяволите, кучи сине и дано Господ да те накаже!

26.

— Разбирам — изрече Франсоа Кристиан тихо и без вълнение.

Въртейки разсеяно чашата коняк между пръстите си, той извърна глава към огъня в камината.

Вера мълчеше. Трудно й бе да го напусне, дължеше му много и не искаше да оскърби нито него, нито себе си с едно безмълвно измъкване като евтина уличница, защото не беше такава.

Наближаваше десет. Току-що бяха привършили вечерята и седяха в просторния хол на луксозния апартамент на улица Пол Валери между авеню Фош и авеню Виктор Юго. Вера знаеше, че Франсоа има къща в провинцията, където живее жена му с трите деца. Подозираше, че той поддържа и други апартаменти в столицата, но никога не бе питала. Както не бе питала и дали е единствената му любовница, в което се съмняваше.

Отпи глътка кафе и го погледна. Той продължаваше да седи неподвижно. Косата му беше черна, грижливо подстригана и леко прошарена на слепоочията. С тъмния двуреден костюм на тънки райета, от чиито ръкави се подаваха с математическа точност колосани бели маншети, той приличаше на аристократ, какъвто си беше всъщност. Венчалната халка на лявата му ръка проблесна в светлината на пламъците, докато Франсоа небрежно отпиваше от коняка, все тъй загледан към камината. Колко пъти я бяха галили тези ръце? Колко пъти я бяха докосвали тъй, както само той умееше да я докосва?

Баща й, Александър Батист Монере, беше висш кадрови офицер от военния флот. Като дете заедно с майка си и по-малкия си брат Вера бе обикаляла по света, следвайки неговите назначения и задачи. Когато навърши шестнайсет, баща й се пенсионира, стана независим консултант по военните въпроси и семейството се засели в една голяма къща в Южна Франция.

Именно там сред многото гости се появи Франсоа Кристиан — по онова време заместник-министър на отбраната. Там започна и връзката им. Франсоа често повеждаше с нея дълги разговори за изкуствата, за живота и любовта. А в един незабравим следобед стана дума за бъдещата й професия. Когато му каза, че е избрала медицината, той бе изумен.

Истина е, разпалено му заяви тя. Не само желаеше, но и твърдо бе решила да стане лекар, та макар и само заради предизвикателното обещание, което бе дала пред баща си на шестгодишна възраст в една неделна вечер, докато родителите й обсъждаха край трапезата подходящите професии за жена. Ни в клин ни в ръкав малката Вера бе изтърсила, че ще стане лекарка. Тогава баща й я запита дали говори сериозно и тя потвърди. Спомняше си леката му усмивчица към майка й, докато одобряваше избора. За нея тази усмивка беше предизвикателство. И двамата не вярваха, че може и желае да го постигне. Тогава бе решила да им докаже, че грешат. И в онзи миг на решителност се случи нещо странно — около нея припламна бяло сияние. Макар да знаеше, че никой друг не го вижда, изпълни я топлина, мека радост и сила — по-мощна от всичко, което би могла да си представи. Невръстната Вера прие това като доказателство, че ще удържи обещанието пред баща си и че съдбата й вече е решена.