Читать «Денят след утре» онлайн - страница 63

В онзи следобед, когато разказа тази история на Франсоа Кристиан, пред нея се появи същата светлина и тя му каза. С усмивка, сякаш разбираше напълно, той хвана ръката й в своята и я окуражи да следва мечтите си.

На двайсетгодишна възраст тя завърши Парижкия университет и незабавно бе приета да следва медицина в Монпелие. По онова време баща й най-сетне омекна и даде своята благословия. Една година по-късно, след като бе прекарала коледните празници при баба си в Кале, Вера отскочи до Париж да се срещне с приятели. Внезапно и съвсем безпричинно й хрумна да навести Франсоа Кристиан, с когото не се бяха виждали почти от три години.

Разбира се, това бе просто прищявка. Нямаше друго намерение, освен да му каже здрасти. Но Франсоа вече беше видна политическа фигура, председател на Френската демократическа партия и тя нямаше представа как да се добере до него през безбройните инстанции, освен просто да отиде в кабинета му и да помоли за прием. За нейна изненада, въведоха я почти веднага.

Още в мига, когато влезе и той се надигна от бюрото, за да я посрещне, тя усети, че става нещо необикновено. Франсоа поръча чай и двамата седнаха до френския прозорец с изглед към градината. За пръв път я бе срещнал едва шестнайсетгодишна; сега тя наближаваше двайсет и две. За по-малко от шест години дяволитото девойче се бе превърнало в поразително красива, изключително умна и привлекателна млада жена. Дори да не го бе знаела досега, неговото поведение можеше да я увери в това. През време на целия разговор двамата не откъсваха очи един от друг. Същата вечер той я доведе тук, в този апартамент. Вечеряха, после той я съблече на канапето край камината, където седяха сега. Да се люби с него бе най-естественото нещо на света. И продължаваше да бъде, въпреки че той беше министър-председател вече от четири години. После Пол Озбърн нахълта в нейния живот и за броени мигове всичко се промени.

— Добре — тихо каза той и се обърна към нея. Когато погледите им се срещнаха, в очите му имаше само безкрайна обич и уважение. — Разбирам.

С тия думи Франсоа остави чашата и се изправи. Мимоходом я погледна, като че искаше да запечата навеки образа й в паметта си. Няколко безкрайни секунди той просто стоя неподвижно. Накрая се завъртя и излезе.

27.

Озбърн седеше на ръба на леглото и слушаше как Джак Бъргър се оплаква от сенната хрема и трийсетградусовата жега, която превръщала Лос Анджелис в парна баня под тежкия похлупак на смога. Бъргър бръщолевеше без да спира по телефона от колата си нейде между Бевърли хилс и великолепния си офис в Сенчъри сити; изглежда, изобщо не го интересуваше, че клиентът му е на десет хиляди километра от него и си има предостатъчно проблеми. Приличаше по скоро на разглезено хлапе, отколкото на един от най-добрите адвокати в Лос Анджелис — същият, който бе насочил Озбърн към „Колб интернешънъл“ и Жан Пакар.