Читать «Денят след утре» онлайн - страница 357

— Искам да ви покажа нещо. Ще можете ли да дойдете?

— Къде?

— Централното управление — поясни Маквей небрежно, сякаш бяха говорили за това преди четвърт час. — Сградата „Паркър сенчър“.

— Кога?

— След час.

Боже Господи, какво ли си бе наумил? По челото на Озбърн изби пот.

— Идвам — каза той и затвори телефона с трепереща ръка.

Пътуването от Санта Моника до центъра му отне двайсет и пет минути. Беше горещо и хоризонтът около града чезнеше зад гъста завеса от смог. Чувстваше се изплашен до смърт.

Маквей го чакаше на входа. Здрависаха се и тръгнаха към асансьора, където чакаха десетина души. Озбърн се подпря на патериците и заби поглед в земята. Маквей не споменаваше нито дума за онова, което искаше да му покаже.

— Как е кракът? — запита Маквей, когато тръгнаха по коридора на един от горните етажи.

Изглеждаше отпочинал, а изгореното петно на лицето му вече заздравяваше. Даже бе успял да хване тен, сигурно пак играеше голф.

— Оправя се малко по малко… — промърмори Озбърн, като се мъчеше да изглежда спокоен. — А и вие май сте добре.

— Доколкото ми позволяват годинките — отвърна Маквей без усмивка и го поведе по лабиринт от коридори, изпълнени с объркани, уморени и гневни хора.

Най-сетне се озоваха в голямо помещение, разделено на две с телена мрежа. Вътре имаше двама полицаи и безброй лавици със запечатани найлонови пликове за веществени доказателства. Маквей се подписа в някаква книга и получи плик с видеокасета. Отново излязоха в коридора и минаха в празен кабинет. Маквей затвори вратата.

Озбърн нямаше представа накъде отиват нещата, но вече не бе в състояние да издържи. Искаше всичко да свърши веднъж завинаги.

— Защо съм тук?

Маквей пристъпи към прозореца и спусна щорите.

— Гледахте ли новините тая сутрин? За виетнамското семейство.

— Да, май имаше нещо такова… — разсеяно отговори Озбърн.

Смътно си спомняше, че бе чул новината, докато се бръснеше. В долината Сан Фернандо било избито цяло виетнамско семейство. Жени, деца, старци…

— Натовариха ме със случая. Бързам за аутопсията, затова дайте да не губим време. — Маквей разпечата плика и извади касетата. — Съществуват само два екземпляра. Това е оригиналът. Копието е при Ремер в Бад Годесбург. От ФБР ме натискат за касетата. Обещах да им я дам утре. Заради нея Залетл ни насочи към Джоана Марш. Оказа се, че й е дал подарък. Открихме го в чантичката й. Беше ключ за касетка, скрита в клетката на кученцето, което й подарил Фон Холден. А в касетката имаше друг ключ. За сейф в една тукашна банка. Вътре намерихме тази видеокасета.

В ъгъла на кабинета имаше телевизор и видео. Маквей зареди касетата.

— Не разбирам… — объркано промърмори Озбърн.

— Ще разберете. Но преди това трябва да знаете едно-две неща. Казахте, че след падането на Фон Холден не сте видял нищо повече.

— Беше тъмно.

— Е, смятаме, че е пропаднал в пукнатина, наричана от планинарите „черен лед“. Бездънна пропаст. Група швейцарски спасители слязоха докъдето бе възможно, но не откриха нищо. Това означава едно от двете: или е нейде на дъното и ще си остане там още няколко хилядолетия… или не е. Искам да кажа, че не сме напълно сигурни. Това беше едното. Другото е свързано с отпечатъците на човека, който се наричаше Либаргер. Човекът, с когото Ремер и Шнайдер са разговаряли половин час преди Шарлотенбург да се превърне в пепелище. — Маквей се изкашля и леко навъси вежди. Лицето още го наболяваше. — Експерти от БКА сравниха отпечатъците му с тия на Тимоти Ашфорд, обезглавения бояджия от Лондон.