Читать «Денят след утре» онлайн - страница 356

— Какво става с Маквей? — запита той.

— Нали ви казах. Замина за Щатите заедно с госпожица Марш.

— Той ми върна паспорта.

— Иначе няма как да напуснете Германия — усмихна се Ремер.

— Не ми каза нищо. Даже когато дойде да ме посети в Гринделвалд, не изрече нито дума.

— В Берн.

— Какво?

— Откараха ви в бернската болница.

Лицето на Озбърн застина като маска.

— Сигурен ли сте?

— Да. Бяхме при колегите в Берн, когато пристигна новината, че са ви открили на върха.

— Били сте в Берн? Как…

— Маквей откри следата ви — усмихна се Ремер. — Нали си купихте железопътна карта в Берн. И платихте с кредитна карта. Маквей държеше сметките ви под око. За всеки случай. Така разбра къде сте.

— Това е незаконно — възмути се Озбърн.

Гласът на Ремер изведнъж стана твърд.

— А вие му взехте револвера, писмото и значката. Нямате право да се представяте за полицейски служител.

— Ако не го бях направил, къде щеше да е сега Фон Холден? — възрази Озбърн. Изчака малко, но Ремер мълчеше. — И сега какво?

— Нищо не мога да кажа. Случаят не зависи от мен. С него се занимава Маквей.

157.

„Случаят не зависи от мен. С него се занимава Маквей.“ Ден след ден тия думи отекваха в паметта на Озбърн. Какво наказание се полагаше за онова, което бе извършил? Не само бе отнел оръжието и документите на полицейски служител, но и си бе послужил с тях, за да мине през границата. Можеха да го съдят в Лос Анджелис, а после да го екстрадират в Германия или Швейцария. Или дори във Франция, ако се намесеше Интерпол. А не дай си Боже да възникнат и допълнителни обвинения. Но главното бе опитът за убийство на Албърт Мериман. Въпреки всичко Мериман беше американски гражданин. А Маквей не забравяше подобни неща.

Вече наближаваше Коледа, а от детектива още нямаше никаква вест. Но всеки път щом зърнеше полицейска кола, Озбърн неволно трепваше. Не знаеше как да се отърве от подлудяващия страх и чувството за вина. Можеше да потърси адвокат и да си подготви защита, но това само би влошило положението, ако Маквей бе решил да го остави на мира. За да прогони тревогите, той се помъчи да насочи всички мисли към пациентите си. Три вечери седмично ходеше на упражнения за счупения крак. Поне още месец нямаше да се отърве от патериците и още два месеца щеше да накуцва. Но това беше нищо в сравнение с другите възможности.

А времето постепенно заличаваше душевните рани. Част от загадката около смъртта на баща му бе разсеяна, макар че крайният отговор продължаваше да тъне в мъгла. Думите на Фон Холден „Für Übermorgen, за деня след утре“ — ако онази част от спомените му бе истина, а не халюцинация — изглеждаха просто безсмислена абстракция, която не изясняваше нищо.

Заради собствения си разсъдък, заради бъдещето, заради Вера трябваше да отхвърли в миналото Юнгфрау, Мериман, Фон Холден и Шол. Също като трагичната смърт на баща си, с която най-сетне започваше да се примирява.

Маквей се обади в дванайсет без пет, само ден преди пристигането на Вера.