Читать «Денят след утре» онлайн - страница 319

След като привърши операцията, Озбърн се зае с една жена на средна възраст. Невръстният й син истерично крещеше, че имала ужасна рана в крака и щяла да умре от загуба на кръв. Не беше рана. Кракът се оказа откъснат. Озбърн смъкна колана си, пристегна го около бедрото и нареди на момчето да държи импровизирания турникет. Веднага след това Ремер го повика да измъкнат млада жена изпод една толкова смачкана кола, че изглеждаше невъзможно някой да е оцелял вътре. Проснат по корем на бетона, Озбърн бавно я изтегли навън, докато легналият по гръб Ремер повдигаше с крака купчината ламарини и говореше нещо на немски. Едва сега забелязаха, че жената стиска в прегръдките си бебе. Бебето беше мъртво. Когато разбра това, тя просто стана и се отдалечи по пътя. След малко шофьорът на един смачкан микробус изтича подир нея, защото жената вървеше слепешком към идващите автомобили. По магистралата продължаваха да пристигат полицейски коли и линейки, а от Франкфурт бяха съобщили, че изпращат санитарен хеликоптер. Ремер вече стискаше измършавялото тяло на един младеж в последния стадий на СПИН, докато Озбърн наместваше изкълченото му рамо. Болката навярно беше непоносима, но младежът дори не изохка. Накрая се отпусна и едва доловимо прошепна:

— Danke.

Оттук нататък с пострадалите се заеха екипите от „Бърза помощ“. Бяха започнали още по тъмно, сега вече настъпваше утрото. Наоколо магистралата приличаше на бойно поле. Докато двамата вървяха по чакъла към мерцедеса, от небето с рев се спусна санитарен хеликоптер. Веднага към него се спуснаха двама спасители с носилка, трети санитар тичаше край тях, вдигнал високо банка с кръвна плазма.

Озбърн погледна Ремер и спокойно подхвърли:

— Мисля, че изтървахме влака.

— Ja.

Ремер отвори вратата на мерцедеса и в този момент от радиостанцията се раздаде поредица от кодови цифри, последвани от неговото име. Той веднага грабна микрофона и отговори. Отсреща развълнувано заговориха на немски. Ремер изслуша съобщението, потвърди, че е приел и прекъсна връзката.

— Преди малко Фон Холден е застрелял трима полицаи на гарата във Франкфурт. И тримата са мъртви. Фон Холден е избягал.

Ремер не каза нищо повече, но продължаваше да го гледа втренчено. Озбърн изтръпна от лошо предчувствие.

— Не ми казахте всичко. Какво има?

— Заедно с Фон Холден е пътувала жена.

— Значи…

 — Снощи в 22:37 Вера Монере е била освободена от затвора — каза Ремер, докато се отдалечаваха с бясна скорост от мястото на катастрофата. — Преди час в една кола близо до централната берлинска гара са открили трупа на служителя, който е подписал заповедта.

— Да не би да намеквате, че тя е била жената с Фон Холден? — гневно запита Озбърн.

— Нищо не намеквам, просто ви съобщавам фактите. Смятам, че при сегашните обстоятелства трябва да знаете.

— Значи са я освободили, но никой не знае какво е станало след това.

Ремер мълчаливо поклати глава.

— Ремер… какво става, по дяволите?

— И аз това бих искал да знам.

Трима свидетели бяха забелязали мъж и жена да слизат от берлинския влак малко след пристигането във Франкфурт. Двойката прекосила перона и влязла в чакалнята. По-нататък мненията на свидетелите се разминаваха. В едно обаче бяха единодушни — че мъжът е този от снимката и че е носил на рамо някаква голяма чанта.