Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 324
Ричард Морган
Кракът му се стовари над мен. Това сякаш продължи цяла вечност. В последния момент се търкулнах към него. Той вече нямаше накъде да отстъпва. Ударът падна върху вдигнатото ми рамо и наруши равновесието му. Аз продължих да се търкалям и той залитна. За мой късмет настъпи нещо върху кея. Неподвижното тяло на Силви. Препъна се и падна по гръб.
Светкавично се изправих на крака, прескочих Силви и този път го изненадах, преди да се надигне. Нанесох му свиреп удар отстрани по главата. От разкъсания скалп бликна кръв. Нов удар, преди да успее да се преметне. Още кръв шурна от размазаните устни. Той омекна, замаяно се надигна нагоре и аз се стоварих с цялата си тежест върху дясната ръка и гърдите му. Той изпъшка и ми се стори, че чух пращене на кост. Замахнах с отворена длан към слепоочието му. Главата му се отметна, миглите запърхаха. Отметнах ръка за сабления удар, който щеше да смачка ларинкса.
Вторачих се в него. Той едва шаваше, лесно можех да го убия.
Гледах го.
Изневиделица отново видях как вися с мъртва хватка под марсианското гнездо в Текитомура. Парализиран и неподвижен. Видях как ръката ми стиска кабела, за да ме удържи. Да ме опази жив.
Държи ме на място.
Видях се как разхлабвам хватката пръст след пръст, за да дойде движението.
Станах.
Пуснах го и отстъпих назад. Продължих да го гледам, опитвайки да осъзная какво бях сторил току-що. Той примига.
— Знаеш ли — казах аз и гласът ми заяде като ръждива панта. — Знаеш ли какво, майната ти. Ти не беше на Иненин, не беше на Лойко, не беше на Санкция IV или Хън Хоум. Какво разбираш, по дяволите?
Той изплю кървава храчка. Стана и избърса разцепените си устни. Аз се разсмях мрачно и поклатих глава.
— Знаеш ли какво, дай да видим ти как ще се справиш. Мислиш, че можеш да избегнеш моите издънки? Давай тогава. Опитай се, мамка му. — Отстъпих настрани и махнах с ръка към редицата катери край кея. — Все някой трябва да не е пострадал чак толкова много. Избери си с какво да потеглиш. Засега никой няма да те търси, използвай преднината.
Той се изправи сантиметър по сантиметър. Погледът му не се откъсваше от очите ми, ръцете му трепереха от напрежение, готови да отблъснат нов удар. Може пък и да не бях му счупил ръката. Пак се разсмях и този път прозвуча по-добре.
— Сериозно. Дай да те видим как ще управляваш моя скапан живот по-добре. Дай да те видим няма ли да свършиш като мен. Бягай.
Все още недоверчив, със сурово лице, той мина покрай мен.
— Ще го сторя. Не виждам как бих могъл да се справя по-зле.
— Тогава
