Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 320

— Но орбиталните ли говорят с теб? Или смяташ, че отвътре ги управляват марсианци?

Тя ме изненада с още една крива усмивка.

— Това вече ще е нещо, нали? Да разгадаеш великата тайна на нашето време. Къде са марсианците, какво е станало с всички тях?

За един дълъг миг усетих как образът се разлива из мен. Нашите крилати, хищни предшественици излитат в небето с хиляди и чакат ангелския огън да блесне и да ги преобрази, да ги превърне в пепел, за да се преродят във виртуалния свят над облаците. Може би дори прииждат на поклонение от всички други свои светове, сбират се за мига на безвъзвратния преход.

Тръснах глава. Това бяха просто идеи от школата на Отрицателите с лек примес на извратени християнски митове за саможертва. Не се опитвай да прехвърляш нашия културен човешки багаж върху същества, в които няма нищо човешко.

— Прекалено е лесно — казах аз.

— Да. И аз така си помислих. Както и да е, онзи орбитален, с когото говоря… усещам го като машина, също като миминтите или софтуера. Но да, вътре все още има марсианци. Каквото е останало от Григорий Ишии, непрекъснато бъбри за тях, ако изобщо успееш да изкопчиш дума от него. И мисля, че Надя ще си спомни нещо подобно, когато се поотдалечи от това. Мисля, че когато го стори, когато накрая си спомни как е излязла от тяхната база данни, за да попадне в главата ми, тогава ще може наистина да разговаря с тях. И в сравнение с това сегашната ни връзка ще е като африкански тамтами пред морзовата азбука.

— Мислех, че тя не знае как да използва командния софтуер.

— Не знае. Засега. Но аз мога да я науча, Мики.

По лицето на Силви Ошима се изписа странно спокойствие. Не я бях виждал такава през целия ни престой в Неразчистеното и след това. Напомняше ми лицето на Николай Нацуме в манастира на Отрицателите, преди ние да дойдем и да разрушим всичко — усещане за цел, неподвластна на човешките съмнения. Влагане на душа във всичко, което вършиш — нещо, което не бях изпитвал след Иненин и не вярвах да изпитам отново. Усетих как в душата ми трепна болезнена завист.

— Значи ще станеш демилитски сенсей, Силви? Това ли е планът?

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Не говоря за преподаване в реалния свят. Говоря за нея. Долу, в резервната памет, мога да увелича темпото, да превърна минутите в месеци и да й покажа как да го направи. Не е като лов на миминти, софтуерът изобщо не е създаден за тази цел. Едва сега го осъзнавам. В сравнение с това цялото ми време в Неразчистеното прилича на полусън. А това тук — сякаш за него съм родена.

— Не говориш ти, а софтуерът, Силви.

— Да, може би. И какво от това?

Не намерих отговор. Загледах се към гравиносилката, където Вирджиния Видаура бе заела мястото на Силви. Пристъпих по-близо и имах чувството, че нещо ме тегли натам като въже, впито във вътрешностите ми.

— Ще се оправи ли?

— Да, така мисля. — Силви уморено се изправи от стълба. — Твоя приятелка, а?