Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 318
Ричард Морган
— Силви, карай по-бавно, моля те. Какво е станало с хеликоптера на Ишии?
— Нищо. Искам да кажа, всичко е станало точно както си учил в училище. Ангелският огън го погълнал. Точно както пише в историята. — Тя говореше по-скоро на себе си, продължавайки да гледа през мъглата, която орбиталният удар бе оставил, след като изпари „Набучвател“ заедно с четири метра вода под него. — Не е както си мислехме, Мики. Ангелският огън. Той е енергиен лъч, но и нещо повече. Записващо устройство. Ангел-пазител в истинския смисъл на думата. Унищожава каквото докосне, но и докоснатото променя енергията в лъча. Всяка отделна молекула, всяка елементарна частица я променя, макар и нищожно, и когато приключи, лъчът носи съвършения образ на онова, което е унищожил. След това съхранява образите. Нищо не се губи.
Разсмях се задавено и недоверчиво.
— Сигурно ме взимаш на подбив, по дяволите. Казваш ми, че през последните триста години Квелкрист Фолкънър е лежала в някаква си марсианска база данни?
— Отначало била объркана — прошепна Силви. — Толкова дълго бродила между крилете. Не разбирала какво я е сполетяло. Не знаела, че е презаписана. Мамка му, трябва да е била адски силна.
Опитах да си представя какво ли е било това виртуално съществуване в една система, създадена от чужди умове, но не успях. Само ме полазиха тръпки.
— И как се е измъкнала?
Силви ме погледна със странен блясък в очите.
— Орбиталните са я върнали.
— Я стига.
— Не, наистина. — Тя тръсна глава. — Не твърдя, че разбирам подробностите, знам само какво е станало. Те са видели нещо в мен, или може би в комбинацията от мен и командния софтуер. Някаква аналогия, нещо, което им се сторило, че разбират. Явно аз съм била идеалната матрица за това съзнание. Мисля, че цялата орбитална мрежа е единна система и от доста време се е опитвала да го направи. Цялото това странно поведение на миминтите в Ню Хок. Мисля, че системата се е опитвала да зареди натрупаните човешки личности, всички хора, които орбиталните са изпепелили в небето за последните няколко века, или поне каквото е останало от тях. Досега са се мъчили да ги натъпчат в ума на миминти. Горкият Григорий Ишии — той беше част от самоходката „Скорпион“, която унищожихме.
— Да, ти каза, че го познаваш. Когато бълнуваше в Драва.
— Не аз. Тя го познаваше и разпозна нещо в него. Едва ли е било останало много от личността на Ишии. — Тя потръпна. — В килиите определено не е съхранено много от него, в най-добрия случай куха черупка, и то не съвсем нормална. Но нещо разбудило спомените й, и тя нахлула в системата, опитвайки да се измъкне и да се справи. Затова цялата работа се разпадна. Аз не можах да устоя и тя изхвръкна от дълбоката памет като същинска експлозия.
Стиснах клепачи, мъчейки се да проумея.
— Но защо им е на орбиталните да го правят? Защо са започнали да зареждат?
— Казах ти, не знам. Може би не знаят какво да правят с човешките личности. Няма начин да са създадени за това. Може би са карали така век или два, после са взели да търсят къде да изхвърлят боклука. Миминтите разполагат с Ню Хокайдо през последните триста години, това е по-голямата част от тукашната история. Може да е ставало през цялото време, само че нямаше как да знаем преди инициативата Мечек.