Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 39

— Пърси — каза Нико, — чуваш ли ме?

— Ще изгоря — промърморих, — чух.

Изправих се бавно. Превръзката на раната ми бе сменена. Още ме болеше, но имах сили да се изправя.

— Близо сме — каза Нико, — можеш ли да ходиш?

Планината се издигаше над нас. Прашна пътека, виеща се около стотина метра, стигаше до пещера. По пътеката имаше човешки кости, предполагам, за да е по-уютно.

— Готов съм.

— Това не ми харесва — каза Талия. Тя взе карамфила, който сочеше към пещерата. Бяха му останали само две листа, които приличаха на тъжни заешки уши.

— Да видим — казах — зловеща пещера, богинята на призраците… какво има да не ти харесва?

Като в отговор, от планината долетя съскащ звук. От пещерата блъвна бледа мъгла, сякаш някой бе пуснал машина за сух лед.

В мъглата се появи фигурата на висока жена с разрошена руса коса. Тя носеше розова хавлия и чаша вино в ръка. Лицето й бе строго и изпълнено с неодобрение. Можех да видя право през нея и се досетих, че е някакъв вид дух.

Но гласът й звучеше съвсем реален.

— Връщате се — изръмжа тя, — но вече е твърде късно!

Погледнах към Нико и го попитах.

— Това ли е Мелиноя?

Нико не отговори. Стоеше като вцепенен и гледаше духа.

Талия свали лъка си.

— Мамо? — прошепна тя и очите й се насълзиха. Изглеждаше като на седем.

Призракът захвърли чашата вино. Тя се строши и се разпадна в мъглата.

— Точно така, дъще. Обречена съм да витая из тия места и по чия вина, мислиш, че се получи така? Къде беше ти, когато умирах? Защо не дойде при мен, когато се нуждаех от теб?

— Аз… аз…

— Талия — казах й, — това е само един призрак. Не може да те нарани.

— Аз съм много повече от това — изръмжа духът — и Талия го знае отлично.

— Но… ти ме изостави — проплака Талия.

— Неблагодарница такава! Ти избяга!

— Стига! — Нико пристъпи напред с изваден меч, но духът се обърна към него преобразен.

Вече не се виждаше така ясно. Бе призрак на жена, облечена в старомодна кадифена дреха и шапка. Носеше перли и бели ръкавици, а тъмната й коса бе вързана отзад.

Нико замръзна.

— Не…

— Синко — рече духът, — починах, когато бе толкова млад. Обикалям това пусто място, без да знам къде си ти, къде е сестра ти.

— Мамо?

— Не, това е моята майка — промърмори Талия, като че още виждаше първото видение.

Приятелите ми бяха безпомощни. Мъглата започна да се сгъстява около краката им, увивайки се около тях като лози. Цветовете на дрехите и лицата им избледняха, като че ли самите те се превръщаха в сенки.

— Достатъчно — казах, ала гласът ми прозвуча слабо. Въпреки болката надигнах меча си и пристъпих към духа.

— Ти не си ничия майка.

Призракът се обърна към мен. Видението потръпна и видях богинята на призраците в истинския й вид.

Човек би си помислил, че с времето ще спре да се плаши от вида на старогръцките изчадия, но Мелиноя успя да ме стресне. Дясната й половина бе мъртвешки бяла, сякаш кръвта й е изцедена. Лявата й страна бе черна и съсухрена като кожа на мумия. Очите й бяха тъмни празни бездни и когато погледнах в тях, се почувствах така, все едно виждах смъртта си.

— Къде са ти духовете? — попита ядосано богинята.