Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 37

— Може да се върне в света на живите — довърши Талия — и да предаде меча на Кронос.

— Който ще го използва, за да освободи братята си от Тартар — предположих, — и тогава ще изпаднем в голяма беда.

Изправих се на крака. Заля ме вълна от слабост и почти припаднах, но Талия ме хвана.

— Пърси — каза тя, — не си в състояние…

— Трябва да съм! — видях как още едно от листата увяхва и пада от карамфила. До края ни оставаха още четири.

— Дай ми цветето. Отиваме в пещерата на Мелиноя.

Докато вървяхме, се опитвах да си мисля за хубави неща — любимите ми бейзболисти, последния ми разговор с Анабет, какво ще ми приготви мама за Коледа — за каквото и да е, но не за болката. И въпреки това чувствах, че саблезъб тигър ме е захапал за рамото. В битка нямаше да ставам за нищо и се проклех наум за непохватността. Изобщо не трябваше да допускам да ме ранят. Сега и до края на мисията бях излишен багаж за Талия и Нико.

Бях толкова зает да се самосъжалявам, че не чух дори звука от течаща вода, докато Нико не каза:

— Опа.

На около петнайсет метра от нас една тъмна река се спускаше през клисура от вулканична скала. Виждал бях Стикс и тази река ми се стори различна. Бе тясна и с бързо течение, а водите й бяха черни като мастило. Дори пяната изглеждаше черна. Другият бряг бе само на около десет метра, но все пак и те бяха много за прескачане. Мост не се виждаше.

— Река Лета — каза Нико и изруга на старогръцки, — никога няма да успеем да я пресечем!

Цветето сочеше към отсрещната страна — към мрачна планина и пътека, водеща към пещера. Отвъд планината стените на Подземното царство се извисяваха към тъмното като гранит небе. Не се бях замислял за това, че отвъдното може да си има граници. Явно обаче бе точно така.

— Трябва да има обиколен път — рекох.

Талия приклекна към брега.

— Внимателно! — извика Нико. — Това е Реката на забравата. Една капка и ще започнеш да забравяш коя си.

Талия се изправи.

— Знам това място. Веднъж Люк ми разказа за него. Душите идват тук, в случай че искат да се преродят. Така забравят напълно за миналите си животи.

Нико кимна.

— Ако плуваш в тази река, ще изгубиш всичките си спомени. Ще станеш като новородено.

Талия се загледа в отсрещния блок.

— Мога да пусна една стрела до отсрещния бряг и да я ползвам като котва към онези скали.

— Би се доверила на връв, която дори не е вързана? — попита Нико.

Талия се намръщи.

— Прав си. Във филмите става, ама в живота… не можеш ли да призовеш мъртъвци, които да ни помогнат?

— Мога, но те ще се появят само от нашата страна на реката. Течащата вода е като бариера за мъртвите, не могат да я преминат.

Направих гримаса.

— Що за тъпо правило е това?

— Хей, не съм го измислил аз — той ме загледа, — изглеждаш ужасно, Пърси. Трябва да си починеш.

— Не мога. Нуждаете се от мен.

— За какво? — попита Талия. — Едва се държиш на крака.

— Хей, това е вода, нали така? — не им обърнах внимание. — Значи мога да я контролирам. Може би мога да пренасоча течението за достатъчно дълго време, че да пресечем от другата страна.