Читать «За подмяна» онлайн - страница 8

— „Самой“ е за гладните. Или „Фрапан“, или нищо.

— За човек, който яде толкова много, имаш отвратително шибан вкус.

— Правилно си схванал — каза той и пак поклати глава. — Погледни например какви приятели имам.

Засмях се и извървях няколкото крачки до тъмното стълбище. Мислех, че ще трябва да извикам, но в последния миг зърнах тревожно обърнатото нагоре в сумрака лице на Суедж и само направих знак да се качват. Тя се обърна към Дейвид и заедно подбраха останалите. Мал и аз ги изчакахме да се качат. Мал не криеше, че е силно заинтригуван. В малко по-силната светлина на коридора лицето му бе позагубило от обичайната си червенина. Едва тогава забелязах, че в ъгълчетата на очите му има бръчици, които не бях виждал.

„Остаряваме — мина през главата ми. — Изведнъж сме на почти четиридесет и вече сме стари.“

Дейвид пръв стигна до площадката. Изкачи последните стъпала, мушнал дълбоко ръце в джобовете на джинсите си, леко накуцвайки на претърпелия операция крак. Тези джинси някога бяха мои, което обясняваше неумелото им стесняване на дъното и в кръста. Младееше за петнайсетте си години, макар че лицето му още носеше следи от войнствеността, обхванала го от момента, когато бяхме напуснали Фермата. По петите го следваше Джени, сгушена в сакото си, все така изплашена и самотна. Бях се опитал да изгладя нещата с нея през последните двайсет и четири часа, но тя все още беше убедена, че тя е виновната, а аз така и не бях намерил време да я убедя в обратното.

Суедж беше трета и водеше Нанюн за ръка. Изглеждаше ми наред — напълно нормално четиринайсетгодишно момиче, ако се изключеше белегът на лицето ѝ. Нанюн обаче си бе прехапала езика от страх и с труд изкачваше стълбите на единия си крак. Когато се добра до нас и ме видя, изпита видимо облекчение, а това беше добре. Не си спомнях скоро някой да е изпитвал облекчение, зървайки лицето ми.

Последен пристъпваше господин Ту. До този момент Мал не бе имал проблеми с останалите, но когато видя двуметровия юноша, понесъл малък кафеникав чувал с глава, стърчаща от него, долових на лицето му конвулсивно потрепване. Г-н Ту спря на площадката, гневно погледна в двете посоки и отпусна глава, сякаш някой му беше изключил захранването. Резервният в чувала каза:

— Поспи.

„Хайде момчета — казах си наум. — Защо не опитаме да се държим като нормални хора?“

— Ще ни позволи ли твоят приятел да поспим тук? — попита Суедж.

Кимнах. Щеше да мине доста време преди да съберат кураж да се обърнат директно към някой друг, освен мен. Лицето ѝ засия и тя прошепна нещо на Нанюн.

— Добре ли е? Ратчет тук ли е? — поинтересува се Нанюн.

— Не и на двата въпроса, опасявам се — казах ѝ и намигнах на Мал. — Но поне няма да вали.

Представих Мал на резервните по име. Суедж и Дейвид се здрависаха. Улових го да се заглежда в липсващите пръсти на Дейвид. После Мал направи крачка встрани и с жест ги покани. Все така в нишка, те влязоха, а г-н Ту наведе глава, за да не я удари в горния праг.

Апартаментът на Мал изглеждаше горе-долу както го помнех. С други думи, знаех какво да очаквам. Резервните обаче не знаеха. Преди десет години моят приятел беше избил повечето вътрешни стени, а това даваше възможност от почти всяка точка на жилището му да се вижда огромният прозорец, който бе поставил. Той гледаше директно към Ню Ричмънд. Мал бе избрал да живее извън Ню Ричмънд. Твърдеше, че му харесва да се маха от време на време, да оставя зад гърба си тъмните страни на живота в него, а от друга страна, беше реконструирал апартамента си така, че да вижда града при всички обстоятелства. Обзавеждането не бе нищо особено — точно онова, което би могло да се очаква от човек, пиян през половината от времето и болезнено трезв през останалата част. Най-справедливото определение от една дума беше „бъркотия“: бароков хаос, сред който се стелеше миризмата на безброй ястия, въртящи се все около супата с фиде.