Читать «За подмяна» онлайн - страница 5

Но аз не възнамерявах да вървя нататък. Бързо изминах по коридора около двеста крачки. Цареше призрачна тишина — тук бе може би единственото тихо място в града. Коридорът рязко изви надясно и аз изгледах слабите, монтирани нарядко лампи по тавана — губеха се на следващия завой, на около половин миля напред. Вместо да потегля натам, поех дълбоко въздух, събрах всичките си сили и скочих нагоре с изпънати ръце, свити в юмруци. Ударих една плоча от тавана и тя отскочи и се обърна настрани, разкривайки тъмно пространство. Огледах се да се убедя, че никой не ме наблюдава, скочих отново, вкопчих се в ръба и се изтеглих през отвора.

Наместих плочата на мястото ѝ и се озовах в тъмнина, нарушавана само от ивичките светлина, процеждащи се през процепите в пода. Изправих донякъде гръб и заех приведената поза, която се изисква за бродене из запуснатата вентилационна система на Ню Ричмънд, и без колебание потеглих напред в почти пълния мрак. От време на време до мен долиташе откъслечен шум, свидетелстващ за живота, царящ долу в града: дрезгаво гъргорене, протяжно изскърцване на остарели съоръжения, епизодични фрагменти на реч, долетели откъм коридора над мен и отразили се в гробницата под краката ми. Винаги съм си мислил, че ходенето по този коридор е като пълзене из древната и безплодна утроба на Ню Ричмънд, но от друга страна, аз винаги съм си бил възтъп.

След около половин миля минах под един от главните входове. Беше невъзможно да го сбъркаш с нещо друго, заради топуркането на стотици влизащи и излизащи крака. Спрях се за миг и се отдадох на спомени. Бях свикнал да използвам тайния път, но искаш ли да изпиташ максимално наслаждение при първото си пристигане тук, трябва да влезеш през някой от главните входове. Най-напред се озоваваш във фоайе с височина двайсет етажа, индикатор за разкоша, който можеш да очакваш, ако получиш достъп за над стотния етаж. Едно време имало прозорци на всички етажи, но всеки път, когато простолюдието заемало следващото по-горно ниво, прозорците били запушвани зад стени. Усещането е като че ли се намираш в най-голямата и най-безвкусно обзаведена кабинка за душ на света за всички времена. Отиваш до рецепцията, поставяш картата си в машината и установяваш допуска си. Едно време аз живеех на 72-рия етаж, така че влизах в един от асансьорите и той ме изстрелваше нагоре в небето.

Не и тази нощ. Защото днес се налагаше да се провирам като змия през безкрайните тунели и нямаше да се възкачвам до 72-ри етаж, където и без това вече нищо не ме чакаше. Намирах се в Ню Ричмънд, понеже имах нужда от пари, и знаех само един начин, по който бих могъл да ги получа. Трябваше да вляза, да взема парите и да изляза… и да забравя Вирджиния завинаги.

Бяхме стигнали Портала рано вечерта. Беше валяло целия ден и с всяка изтекла минута ставаше все по-студено и по-тъмно. Не може да се ебаваш с Вирджиния през зимата, не и в наши дни. Вирджиния казва: „Ето ти зима!“ и я стоварва върху теб. Резервните яко я бяха закъсали, не че на мен ми пукаше. Те не бяха знаели дотогава какво е това студ и оскъдните дрехи, които им раздадох, бяха повече от недостатъчни.