Читать «За подмяна» онлайн - страница 20

Стоварих покупките си на щанда и хвърлих поглед на нещата зад гърба му. Нищо необикновено, нищо опасно.

— Сложи ги в плик — наредих аз, когато той започна да маркира цените.

— Един долар.

— Ще ме убиеш!

Той сви рамене, сложи ръка върху следващата ми покупка и зачака с вдигнати вежди, но без да ме поглежда. Извадих портфейла си и оставих един долар пред него. Нямах избор — чакаше ме дълъг път.

— Фризерът ти е повреден — проговорих аз и се запитах какво ме дърпа за езика.

— Навън е достатъчно студено.

— Предполагах, че така и ще ми отговориш. — И отворих капака на кофичката прясно сирене. Бялата маса вътре бе покрита с дебел слой син мухъл. Касиерът се усмихна с безсмислена усмивка, но очите му останаха мъртви. Дори устните му не бяха на нивото на сложната задача. Просто лявото ъгълче на устата му леко трепна, сякаш някаква скрита рана там му пречеше да направи нещо по-съществено.

— Ами не го яж.

— Откъде мога да си купя истинско мляко?

— Има във фризера.

— Пасувам — въздъхнах аз и го оставих да приключи със сметката ми. Долових стенанията откъм телевизорчето и го предупредих: — Ще си преброя рестото.

— Разбира се — каза той, бръкна под щанда и извади измачкан кафяв хартиен плик. Поставих покупките си в него, внимавайки да сложа най-тежките на дъното, точно както ме бе учила Хена. Любопитно как подобни съвети изплуват след години. После, сякаш това ми бе хрумнало в последния миг, се обърнах и взех бутилка „Джек Даниелс“. Всъщност това изобщо не беше мисъл в последния момент: беше от първия момент и от всички моменти между първия и последния. Опитал се бях да се изиграя по този начин, но нещо в мен не бе издържало.

Сметката бе за почти шейсет долара. Не виждах начин да се сдобия скоро с повече пари в наличност, а и не можех да използвам моята ownCard, без това да запали някъде предупредителен надпис: „Всички, които биха желали да направят живота на Джек Рендал по-нещастен, могат да го намерят ето тук“. Затова по-голямата част от храната беше концентрирана. Нямаше как — където и да отидехме, щеше да ни се наложи да ядем. Приключването на парите само щеше да ускори неизбежното. Платих, подбрах си плика и тръгнах към изхода.

— Лейтенант.

Замръзнах. Навън беше много тъмно и виждах как по изпуканото стъкло на вратата се стичат наклонените следи от ледения дъжд.

— Не ме помниш, нали?

Бавно се обърнах. Мъжът стоеше със скръстени ръце до касата. Докато не го бях гледал, в погледа му се бе прокраднала следа от някакъв живот.

— А трябва ли?

— Ти ме окошари.

О, по дяволите! Поколебах се дали да се престоря на друг и да го изгледам неразбиращо, внушавайки му, че се е припознал, но същият този поглед ме възпря. Той наистина ме бе познал. Погледнах настрани, после пак към него и в същия миг осъзнах, че съм готов да забравя последните пет години, така че в известен смисъл сякаш не бях отсъствал.

— Значи съм имал причина.

— Три години. Това е доста време.

— Изненадва ме, че не си спомням обстоятелствата.

— Ти изобщо не си ме виждал. Аз бях „муле“.

Продължавах да го гледам, макар и с по-мек поглед, докато съзнанието ми трескаво търсеше изход от ситуацията. Не исках никакви усложнения. Това бе последното нещо, от което имах нужда точно в този момент. Гледахме се така и чувах кръвта да пулсира в ушите ми. Макар да ми се струваше невъзможно, пулсът ми се ускори още, когато осъзнах, че стоя пред него с хартиен плик в ръцете. Този човек можеше да ме пръсне на парчета преди ръката ми да се доближи до джоба на якето.