Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 66

— Мамка му — изруга тихо Вардани в настъпилата помежду ни тишина. Гледаше празната си чаша, сякаш бе авариен люк за бягство.

— Тъй де — не бях готов да подклаждам нови разговори.

— Мислиш ли, че трябва да го настигна?

— Ами не.

Тя остави чашата и затършува из джобовете си за цигари.

— Наистина не исках…

— Вярвам ти — прекъснах я. — И той също, но ще го разбере, като изтрезнее. Не се кахъри за това. Сигурно е носил този спомен закътан нейде из душата си, откакто се е случило. А ти само му осигури необходимия катализатор, за да го изплюе навън. Може така да е по-добре.

Тя запали цигара и изпусна облак дим. После ме погледна с преценяващ поглед.

— На теб такива неща не ти ли влияят вече? Колко време е необходимо, за да претръпнеш?

— Ами аз съм бивш Емисар. Това ми е специалността. „Колко време“ е безсмислен въпрос. Става въпрос за система. Психодинамично инженерство.

Този път тя се завъртя върху столчето и втренчи поглед в мен.

— Добре де, поне това не те ли ядосва? Че някой е бърникал из теб?

Взех бутилката и налях и на двама ни. Тя не понечи да ме спре.

— Не ми пукаше, когато бях млад. Даже идеята ми се струваше страхотна. Влажен тестостеронов сън. Виждаш ли, преди да стана Емисар, служех в редовните части и вече бях привикнал с имплантантите и придружаващия ги софтуер. Всичко това ми се струваше усъвършенствана версия на същото. Броня за душата. А когато поостарях и взех да мисля по друг начин, пренастройката беше приключила.

— Не можеш ли да я надвиеш? Пренастройката?

Свих рамене.

— В повечето случаи — да. Но не искам. Това е природата на добрата настройка. А моята е много висококачествен продукт. Функционирам далеч по-добре, когато съм в синхрон с нея. Да й се съпротивлявам, е трудна работа и ме забавя. Откъде взе тия цигари?

— Тези ли? — тя погледна замислено пакета. — О, от Ян, мисля. Да, той ми ги даде.

— Много мило от негова страна.

И да беше забелязала сарказма в гласа ми, не реагира.

— Искаш ли?

— Защо не? Като гледам как се развиват събитията, този „ръкав“ може да не ми послужи дълго време.

— Наистина ли мислиш, че ще можем да се доберем до Латимерград? — Тя ме наблюдаваше над стелещата се пелена от цигарен дим. — Вярваш ли, че Хенд ще спази своята част от сделката?

— Няма кой знае какви причини да се съмняваме в него. — Аз също изпуснах едно облаче. — Парите вече са прехвърлени, „Мандрейк“ не може да си ги върне. Ако ни отрежат, ще си спестят само усилията около хипертунелното прехвърляне на три поизхабени „ръкава“. В замяна на което ще трябва да се безпокоят от заложените от нас в мрежата „мини“.

Погледът й се спря на резониращия заглушител на ръката ми.

— А това нещо? Върши ли работа?

— Кой знае? Взех го от търговец на стари бръмбазъци, но ни го препоръча „Мандрейк“, та нищо чудно, да е свързано с тях. Но какво значение? Аз съм единственият, който знае как са програмирани нашите „ответни удари“, и нямам никакво намерение да ти го казвам.